Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Невинността не е част от политиката, знаете това. И ако мога да добавя — в положението, в което се намирате, не можете да си позволите лукса да не обръщате внимание на подозренията. Ако съм прав, враговете ви вече са почнали да подкопават основите на вашия мандат. Трябва да ги пресечем, и то веднага.

Карсън обмисляше думите му известно време.

— Добре, Дени — кимна накрая той, — започни веднага, щом се върнеш в Белия дом. Събери екип и…

— Не. Цялата работа ще бъде свършена само от мен, неофициално и извън Белия дом. Не искам да оставям каквато и да е следа.

— Знаеш, че Джак би трябвало да се занимава със задача като тази — посочи президентът, като разтри слепоочията си.

— Разбира се, но двамата с вас го изпратихме по следата, която смятаме за паралелна.

— Не ми беше приятно да го лъжа.

— Вие не излъгахте, просто му спестихте част от информацията, и то поради дяволски важна причина.

— Джак е мой приятел, Дени. Той върна дъщеря ми. Дължа му много, надали някога ще мога да му се отплатя.

— Тогава доверете се на способностите му. — Пол угаси пурата си. — За момента това е единственото, което можем да направим.

Преплетени един в друг и обгърнати от нежния дъх на нощта, Джак и Аника си шепнеха тихо като привидения.

— Какво мислиш се случва отвъд тези стени — попита Аника, — в коридора и в другите апартаменти на сградата, на улицата отвън или в останалите части на града? Невъзможно е да разбереш, точно както е невъзможно да знаеш кой мисли за нас, кой планира как да ни проследи и да изтръгне тайните, които крием. — Тя се завъртя в прегръдката му. — Какви са тайните ти, Джак — онези, които държиш най-близо до сърцето си?

— Жена ми ме напусна, при това два пъти — отвърна Джак толкова яростно, че думите му прозвучаха почти като заплаха. — Кой, по дяволите, знае какви тайни се крият в човешкото сърце?

Аника изчака за миг, вероятно за да утихне гневът му, преди да попита:

— Какво се случи на дивана под тибетската мандала?

Джак затвори очи за момент, усещайки силните удари на сърцето си.

— Нищо не се е случило.

— Значи разговаряше с дух, така ли?

— Разговарях с една тайна.

— Тайна, която Али знае.

— Тя и аз, да.

— Това само потвърждава думите ми. Знаем толкова малко, по-малко, отколкото изглежда очевидно, по-малко, отколкото си мислим. — Тя сложи дланта си върху вътрешната страна на ръката му и я плъзна надолу, проследявайки вените му. — И така, ти няма да ми разкриеш своята тайна, но аз мога да се обзаложа, че тя няма нищо общо с жена ти или по-точно с бившата ти жена, защото сега тя е просто една дума, а думите избледняват невероятно бързо. Свързана е с дъщеря ти, с Ема. — Пръстите й се преплетоха с неговите. — Тя ли беше на дивана? Там ли е и сега?

— Ема е мъртва. Вече ти казах това.

— Мммм. Тя едно от нещата, които не знаем, ли е?

— Какво имаш предвид? — Той знаеше какво има предвид тя, но Ема беше нещо твърде лично, твърде скъпоценно, за да го споделя.

— Както знаеш, убих човек, но въпреки това не знам нищо за смъртта. А ти?

— Как бих могъл?

— Да, как би могъл. Откакто те видях на дивана, си задавам този въпрос и успях да измисля само един отговор — струва ми се, че ти знаеш за нея повече от мен. Мисля, че под тибетската мандала разговаряше със смъртта или с нещо, подобно на нея.

— Що за безумна идея.

Той неохотно се опита да се освободи от нея, но тя се качи отгоре му и започна да обхожда с пръсти тялото му.

— От време на време на всички ни хрумват безумни идеи. — Тя го стисна леко, за да го възбуди. — Това е човешко.

Дядя Гурджиев тъкмо си приготвяше кафе, достатъчно силно, за да го държи буден през останалата част от нощта, когато по вратата се разнесе силно блъскане, от което сърцето му се разтуптя. Той остави пластмасовата чашка, пълна с прясно смляно кафе, излезе от кухнята и тихо пресече всекидневната по пантофи. Тропането се повтори и този път беше още по-настоятелно, ако това изобщо бе възможно.

— Кой е? — попита той, почти опрял буза до вратата.

— Отваряй — разнесе се глас от другата страна — или ще избия бравата!

Събирайки сили за това, което предстоеше, дядя Гурджиев отключи. Тъкмо завърташе дръжката, когато вратата направо изхвръкна навътре. Ако не беше отстъпил пъргаво встрани, ръбът й сигурно щеше да пукне челото му.

Двама мъже влетяха в апартамента и единият затръшна вратата след себе си. Явно той беше горилата. Носеше пистолет „Макаров“. Другият мъж беше Каолин Арсов, главата на Измайловската групировка в Москва. Дядя Гурджиев донякъде очакваше пристигането му, откакто Аника и новите й приятели бяха напуснали жилището му.