Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Арсов имаше очите на хищник и лице с цвят на мъртва риба, сякаш предпочиташе мрака пред слънчевата светлина. Може би беше алергичен или по някакъв извратен начин избягваше естествена светлина. Изглеждаше като човек, който не би искал да ядосаш — човек, за когото би предпочел да е на твоя страна в, да речем, битка с ножове или улична разправия, макар и работата да не му е чиста. Той би продал и собствения си брат на онзи, който даде най-високата цена — дядя Гурджиев знаеше, че всъщност беше направил именно това, за да спечели територия и престиж. Веднъж обаче дадеше ли думата си, той никога не отстъпваше от нея, което в неговия свят беше единственото сериозно мерило за един мъж.

— Господин Гурджиев, какво удоволствие е, че се срещаме отново — поздрави го Арсов, като устните му се усмихваха, но очите му оставаха все така хищно студени и пресметливи.

— Опасявам се, че не мога да кажа същото — призна дядя Гурджиев, което беше единственият възможен начин на поведение в тази ситуация.

Арсов можеше да усети страха и нерешителността от километри разстояние. Той надушваше всяка слабост и я използваше като тояга срещу жертвата си, защото за него светът беше сила и слабост и между тях не съществуваше нищо друго. Не че според дядя Гурджиев Арсов го смяташе за плячка, но в крайна сметка това беше без особено значение. Гурджиев беше човек, когото мафиотът трябваше да сплаши и да пораздруса малко, за да получи желаната информация. Във всеки случай това беше играта, която Арсов щеше да играе — при хора като него нямаше изненади. Те бяха като стоманени прътове — нито се огъваха, нито се чупеха. Смятаха се за непобедими.

Арсов сви рамене, докато обикаляше наперено всекидневната и взимаше по някоя статуетка или снимка и ги разглеждаше с безизразните си очи. Той ги връщаше на местата им преднамерено произволно, което беше мълчаливо предупреждение за дядя Гурджиев, че Арсов има властта да преобърне света му с краката нагоре.

— Това няма значение. Дойдох за Аника. Къде е тя?

— На някое много далечно място — отвърна дядя Гурджиев, — където не можеш да я докопаш.

— И, разбира се, ти й помогна да отиде там. — Арсов спря за момент обиколката си и се усмихна така, че да оголи зъбите си, които бяха неестествено дълги и отблъскващи като на вълк. — Където и да се намира това „там“.

— Не знам къде е тя.

Арсов му хвърли злобен поглед.

— Не ти вярвам. — Дъхът му беше кисел от вонята на водка, евтини цигари и стомах, който не понасяше нито едното от двете.

— Не мога да ти помогна.

Мафиотът направи съвсем леко движение с глава, но горилата запъна ударника на своя „Макаров“.

— Това не е добра идея — не отстъпи дядя Гурджиев, все едно защитаваше фронтовата линия срещу вражески щурм.

Арсов мълчаливо и небрежно махна с ръка на своя човек, сякаш животът или смъртта на дядя Гурджиев нямаха особено значение.

— Аз ще реша дали идеята е добра, или не, старче.

— Той е прав, Арсов, идеята не е добра.

Мъжът, който изрече тези думи, излезе от кухнята толкова тихо, сякаш беше ангел или демон. Беше с широки рамене и тесен ханш. С очилата си с телени рамки приличаше на учител или може би на счетоводител. И все пак в него имаше нещо, което би накарало страничния наблюдател да застане нащрек и да се отдръпне стъписано назад, все едно е ударен от невидим въздушен юмрук. В стаята се усети ясно доловим хлад, сякаш мъжът беше изсмукал всичкия кислород от нея.

— Нямах представа, че може да си тук — призна Арсов и веждите му се повдигнаха нагоре в изпълнена с омраза изненада.

Ориел Йовович Батчук разтвори ръце.

— И все пак съм тук. — Змийският му поглед се премести върху горилата. — Прибери това идиотско нещо, преди да си се наранил с него.

Мъжът смотолеви нещо и погледна към шефа си в очакване на нареждания.

— Какво каза? — попита Батчук.

— Казах, че не приемам заповеди от теб.

Тогава всичко се случи много бързо. Горилата насочи своя „Макаров“, Арсов понечи да се обади, а Батчук вдигна лявата си ръка, сякаш беше регулировчик, който насочва движението или маха на приятел на улицата. Нещо малко се изстреля от мястото между ръкава и китката му, профуча във въздуха и се заби в гърлото на горилата. Мъжът изпусна пистолета си и се хвана с треперещи пръсти за шията. Опита се да си поеме въздух и устните му придобиха ясно забележим синкав оттенък. От полуотворената му уста излезе бяла пяна и той се строполи на земята.

— А сега от кого приемаш заповеди? — попита Батчук по-скоро с презрение, отколкото с ирония.