Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Джак повдигна завивките и се изтърколи внимателно от леглото, за да не събуди Аника. Облече се, отвори вратата и отиде с тихи стъпки във всекидневната, където вече будната Али седеше с подвити крака в края на дивана с цвят на шоколад, точно под мандалата. Тя държеше полупълна чаша с горещ чай, която му подаде, щом той седна до нея.

— Забавлява ли се? — попита тя, докато той сърбаше от чая.

Джак се опита да прецени тона й. Дали беше неодобрителен, ядосан или ироничен, или пък се опитваше да изглежда небрежно възрастна? Стигна до заключението, че това няма значение. Когато седна до нея, той осъзна колко глупав е страхът, който беше изпитал преди малко — той никога нямаше да бъде като онези свои стари познати, не и докато имаше Али. „Тя е твоя, Джак, за добро или за лошо“, му беше казала Аника миналата нощ.

— А ти? — попита той след известно време.

Подаде й обратно чашата с чай и тя я взе.

— Дори не беше необходимо да допирам ухо до стената — отвърна тя, а когато той я погледна, закачливо добави: — Чух всичко.

— Съжалявам, че си чула… — Кръвта се отдръпна от лицето му.

— Не съм — засмя се Али, — но сега знам какво сте правили. — Тя се наведе и го помириса. — Освен това миришеш на разгонено животно.

— Просто очарователно.

— Хей, като се стигне до това, всички ние сме животни — съвършено спокойно сви рамене тя.

— Значи ли това, че не ме осъждаш?

— Щеше ли да те е грижа?

Той се замисли само за миг.

— Да, мисля, че да.

Тя изглеждаше изненадана или може би по-точната дума беше развеселена.

— Благодаря ти.

Джак отново взе чая от нея. Усети топлината му и едновременно с това действието на кофеина.

Докато го наблюдаваше как сърба остатъка от чая, Али каза:

— Сега искам да чуя всичко за посещението на Ема.

Али беше единствената, която вярваше, че Ема се е завърнала или че в действителност изобщо не си е тръгвала — той се бе отказал да реши кое от двете е вярно. Чувстваше облекчение, че може да довери на някого тази страна от своя живот, която беше едновременно зловеща и радостна.

— И след това ти ще ми разкажеш всичко, нали? — попита Джак.

— За какво? — Тя направи озадачена гримаса.

— Знаеш за какво — за онова, което ти се е случило, докато си била с Морган Хер.

При споменаването на името на нейния похитител изражението на лицето й се промени едва доловимо. Вероятно Джак беше единственият човек, който би могъл да забележи това, и той усети как го залива вълна на съжаление, защото последното нещо, което би искал да направи, бе да я накара да се отчужди. Но сега се довери на Аника и на думите й от миналата нощ: „Тя иска да ти каже.“

Али наклони главата си на една страна — той знаеше, че това е лош знак.

— Да не би да ми предлагаш танто за танто?

— Моля те…

— Като политик? Такъв ли си вече?

— Забрави. — Той затвори очи. — Не искам да знам.

— Защо не? — Гласът й внезапно се промени, стана по-дълбок и по-мрачен, сякаш изпълнен с разочарованията и загубите на възрастен. — Защо не би искал?

— Твърде късно е. Всичко е свършило и в миналото няма нищо друго, освен сълзи.

Тихият звук, който тя издаде, го накара да погледне към нея и видя, че тя плаче. Сълзите се стичаха от очите й и се търкаляха надолу по бузите.

— Не ми я отнемай, вече ми липсва толкова много!

— Не бих ти отнел каквото и да е — успокои я той и я взе в прегръдките си, — най-малкото пък Ема.

Но Али нямаше предвид само Ема. Джак беше сигурен в това. Тя също така го молеше да не й отнема възможността да му каже. Сега вече той със сигурност знаеше, че Аника е права. И така, той й предаде дума по дума — една от чудатостите на страдащия му от дислексия мозък — целия разговор с Ема от миналата нощ и когато свърши, тя каза:

— Истина ли е това, което тя е казала за теб и Шарън?

— Просто се заблуждавахме взаимно — кимна той. — Не беше останало нищо, защото от самото начало не е имало нищо друго, освен секс.

— „Оста не стяга, всичко се разпада“ 13 13 Превод от англ. Владимир Трендафилов. — Бел.прев. — цитира Али стиховете на Йейтс, един от поетите, които се бе научила да обича от дъщеря му. — Ема винаги казваше, че всичко родено носи в себе си семената на своето собствено унищожение.

И Джак се замисли отново за разпадането — за това, че да бъдеш аутсайдер, да се криеш в сенките и да наблюдаваш, без да те видят, е неговата собствена форма на разпадане дълго преди настъпването на смъртта.

— Ема ли ти каза това или Морган Хер?