Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Знам, че не искаш да чуеш това — отвърна Али и той усети, че тя се отдръпва, — но го казаха и двамата.

Джак почувства как през тялото му премина тръпка, сякаш Хер по някакъв начин беше успял да излезе от гроба си.

— Ема от него ли заимства своята философия?

— Не — поклати глава Али, — но на някакво ниво и двамата бяха нихилисти. Не мисля, че Ема виждаше смисъл в живота, и знам, че и за него беше така.

— Той ли ти го каза?

— Не ми го каза директно. — Очите й избягваха неговите. — Не беше нужно да го прави.

— Ще приготвя още чай за двамата — меко предложи той.

— Не. Стой тук, не ме оставяй.

Той се облегна върху възглавниците на дивана. Наближаваше девет часът. Джак знаеше, че трябва да тръгват, защото колкото по-дълго останеха в Киев, толкова повече изстиваше следата на Магнусен. От друга страна, не му се искаше с действията си да прекъсне тънката нишка към миналото на Али, която тя тъкмо бе започнала да разплита. А и с ранената си ръка Аника имаше нужда да поспи колкото се може по-дълго.

— Никъде няма да ходя — каза той едновременно и на себе си, и на Али.

Тя му се усмихна, но усмивката й беше достатъчно слаба, за да го накара да застане нащрек. Той се зачуди какво ли следва сега. Какво беше потискала в себе си от отвличането си насам?

— Ема го познаваше, преди аз да го познавам.

Джак знаеше това, точно както знаеше и че тя говори за Морган Хер, чието име не можеше да се насили да произнесе.

— Ема беше видяла нещо в него — никога не ми каза какво е то, — но мисля, че са седели заедно и са разговаряли за това как нещата се разпадат и се губи центърът, как над всички и всичко царува хаосът.

На Джак му се прииска да вметне нещо, но вместо това прехапа устни и се опита да загрее крайниците си, в които беше усетил внезапен студ.

— Той беше харизматичен и момичетата бяха привлечени от него, както и сам знаеш. Но с Ема беше различно. Тя не се поддаде на влиянието му, никога не изпадна в състояние да го боготвори, нито пък се остави да бъде заблудена от очарователната му външност. Тя знаеше какво представлява той. Всъщност сега вече съм убедена, че това бе причината да прекарва времето си с него. Той беше аутсайдер до такава степен, каквато тя никога не си беше мислила, че съществува. Ема не би наранила друго човешко същество, но мисля, че искаше да знае защо той би го направил.

Джак слушаше много внимателно, макар Али да говореше за дъщеря му, а не за самата себе си. Или не беше така? Той знаеше, че каквото и да й се беше случило през онази седмица, когато е била под контрола на Морган Хер, то бе оказало дълбоко въздействие върху нея, може би дори я беше променило, вероятно завинаги. Каквото и да беше това нещо, тя се бореше с него от месеци, опитваше се да го разбере или да го види в истинския му вид.

— Аз… Аз така и не ти казах истината преди церемонията по встъпването в длъжност на баща ми. — Али беше свела поглед към ръцете си. — Той ми каза да не го правя.

— Разбира се, че ще ти каже така, това е част от промиването на мозъка — не се сдържа този път Джак.

— Не беше само промиването на мозъка. — Тя бавно, но категорично поклати глава. — Искам да кажа, че не си спомням тази част. Исках да направя онова, което ми беше казал. Исках да занеса антракса. Исках да нараня всички онези хора. Мразех толкова много родителите си заради всички години, през които те не…

Внезапно тя се разплака и Джак отново я притисна към себе си, усещайки как тялото й е разкъсвано от ридания.

— Бях слаба. Ема нямаше да е толкова глупава да направи каквото той искаше. Тя знаеше, че под харизматичната му външност се крие ужасяващо чудовище. А аз не разбирах нищо. Той влезе в главата ми и ме накара да се увлека. Знаеше кои струни да дръпне и кои копчета да натисне. Знаеше къде съм слаба, което беше лесно, защото, за разлика от Ема, аз нямах вътрешна сила и той беше наясно и с това. — Риданията й ставаха все по-силни. — Как можеш да се бориш с някой, който те познава по-добре и от самия теб?

— Не знам — меко отвърна Джак. — Не мисля, че някой…

— О, но Ема можеше и точно в това е въпросът. Аз съм продукт на привилегии. Няма нещо, което да съм поискала и родителите ми да не са ми осигурили — всякакви боклуци, независимо колко са скъпи. И до какво доведе това? Направи ме мека. Това ми каза той: „Ти си мека като шкембето на свиня, въргаляш се в пари, престиж и привилегии и какво можеш да покажеш? Гади ми се от теб, но ти можеш да промениш това и да станеш здрава като върха на пирон и твърда като скала, стига да положиш усилия, за да го постигнеш. Като най-добрата ти приятелка, като Ема.“ — Тя се вкопчи в Джак, сякаш той бе спасителен пояс и единственият й шанс да не се удави в морето на собствените си чувства. — А аз толкова много исках да бъда като Ема. Той знаеше това, точно както знаеше и всичко друго за мен. Знаеше колко много завиждам на Ема. Знаеше, че макар да я обичах, аз й завиждах за онова, което имаше — и което не беше пари, престиж или привилегии. Тези неща бяха също толкова фалшиви, колкото слаба бях аз самата. А тя беше жилава и твърда. Можеше да бъде всичко, което пожелае, и това й идваше отвътре. Ема беше всичко, което някога бях мечтала да бъда, а аз бях едно нищо, абсолютно нищо.