Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Във връзка с това — продължи Брент — променям инструкциите ти относно Аника Дементиева. Откриването и залавянето й вече не са достатъчни. Искам тя да бъде ликвидирана при първа възможност.

Мартин опря чело в хладното стъкло на витрината, затвори телефона и в същия момент помисли, че причината за всичко е този проклет кашмирен пуловер. Напомняше му толкова много за онзи, който баща му носеше вкъщи. Когато се прибереше, той заменяше сакото си с пуловера, но никога не сваляше вратовръзката си — нито на вечеря, нито след това. Хари си спомни как се чудеше дали баща му не спи с вратовръзката си, само дето на следващата сутрин се появяваше от семейната спалня с нова, чиста бяла или синя риза и различна вратовръзка, вързана на съвършен възел точно под адамовата му ябълка.

Сега Мартин си помисли, че иска този кашмирен пуловер, защото беше на баща му. Той се отдалечи от витрината на магазина, отиде с олюляване до канавката, наведе се в пролуката между две паркирани коли и повърна закуската си. Не беше правил това от петнайсетгодишна възраст, когато се бе промъкнал вкъщи след вечерния час и беше срещнал баща си в неосветеното фоайе. Баща му го беше ударил толкова силно по лицето с едрите кокалчета на ръката си, че беше разкървавил носа и бузата му. След това, без да изрече нито дума, той се бе обърнал, качил се бе по стълбите и бе затворил вратата на спалнята си.

Мартин беше застанал на колене и без да се замисли, бе прекарал следващите двайсет минути в почистване на кръвта и повръщаното от дървения под. Беше търкал и лъскал дъските, докато не заблестяха дори и в мрака. С всяка следваща стъпка нагоре по стълбището ужасът от повторна среща с баща му беше нараствал, докато накрая, когато бе стигнал до площадката на втория етаж, ръцете му трепереха и коленете отказваха да го слушат. Той се беше строполил там на едната си страна като ранена гъсеница и накрая бе заспал неспокоен сън, изпълнен с картини как бяга от глутница момчета с озъбени кучешки лица, облечени във военни униформи.

Мартин рязко се изправи и с олюляване се отдалечи от гледката на своето неописуемо унижение. Потърси подслон в една чайна, където се отпусна на стол до прозореца и се загледа мрачно в забързаните тълпи от блъскащи се червендалести украинци. Онова, което виждаше в съзнанието си обаче, бе генералът или по-скоро баща му — сега те бяха непоносимо взаимозаменяеми. Когато погреба баща си, мислеше, че това ще е краят на нещастието, мъките и страданията му, но не се оказа така. Беше си избрал работа (или пък тя го беше избрала), силно наподобяваща взаимоотношенията, които смяташе за нетърпими и едновременно с това за крайно необходими. Запита се какво ли друго представлява той сега, на средна възраст, ако не същият юноша, когото презираше, задето толкова отчаяно се нуждаеше от одобрението на мъжа, когото ненавиждаше. Зачуди се как ли човешкото съзнание го постига. Как можеше да вирее в диаметрално противоположни и противодействащи си крайности?

И тогава, тъй като все още не можеше да прогони от съзнанието си онзи кашмирен пуловер, той се замисли за Шери, защото — и точно това беше странното — през зимата тя обичаше да стои в апартамента, облечена в огромен мъжки кашмирен пуловер с шпиц деколте. Носеше само пуловера, без нищо друго. От него се подаваха дългите й бледи крака и когато се завъртеше, за миг се появяваше и част от пищния й задник. Харесаше й да го дразни по този начин — поведение, което беше своеобразно отмъщение, защото когато една вечер се върна от чужбина (от Мюнхен или може би от Истанбул — не си спомняше със сигурност), тя си беше отишла. Шери, нейния куфар и кашмирения й пуловер ги нямаше, а чекмеджетата в спалнята, полицата в банята и половината от килера, която й беше отстъпил, бяха празни. Нейното ухание остана след нея като мириса на последна цигара, но само за ден и нещо. Дотогава той й се беше обаждал повече от десетина пъти, като някой престъпник беше следил дали апартаментът й ще свети през нощта и дали силуетът й ще се очертае зад щорите. Там нямаше никого, нищо не помръдваше и накрая той я забрави.

Но явно не я беше забравил, защото ето че сега тя се беше появила отново или поне споменът за нея, докато той мрачно наблюдаваше оживените улици на Киев. Преследваше го, сякаш го бе напуснала само преди мигове или вчера, а не преди три години. Искаше му се сега тя да е тук, макар да нямаше представа какво би могъл да й каже. Не че това имаше някакво значение — той беше сам. Шери я нямаше, както и нито едно от момичетата преди или след нея — лицата и имената им се сливаха. Всички те си бяха отишли и всъщност никога не ги беше имало истински, той не им го бе позволил.