Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Извинете ме, сър — каза той, като разкопча колана си и се изправи. — Трябва да проведа един телефонен разговор.

Той тръгна по широката пътека и набра номер, който беше твърде таен, за да фигурира в номерата за бързо набиране или в указателя на мобилния му телефон. Беше номер, който бе запомнил в мига, в който му беше даден.

Докато връзката се осъществяваше, той се замисли колко много мрази да има вземане-даване с руснаците. Те бяха коварна пасмина и дългата сянка на Йосиф Сталин се простираше чак до настоящето. Брент си каза, че всички те бяха ученици на Сталин, независимо дали го осъзнаваха, или не. Отровните му двойни и тройни игри се бяха превърнали в политически стандарт и в начин на действие на КГБ и бяха непоклатими като камък, който дори не можеше да бъде подкопан, камо ли пък унищожен.

Самият Брент беше станал таен изследовател на Сталин и на неговата история от кръв, счупени кости и неспазени обещания, за да се подготви да се изправи срещу съветската мечка. Разпадането на Съветския съюз не го беше заблудило, както останалите. Могъществото на Русия може и да беше пречупено, но той знаеше, че това е само временно. Твърдият й като кремък гръбнак, укрепен от вампирската сянка на Чичо Джо 15 15 Прякор, даден на Йосиф Сталин от американската пропаганда в годините на Втората световна война. — Бел.прев. , беше до голяма степен все още невредим.

— Имам три минути.

Гласът в ухото на Брент го накара да настръхне вътрешно, но той преглътна обидата, защото знаеше, че човекът отсреща наистина разполага само с три минути.

— Моят човек на терена ме информира, че опозицията напредва.

— Дори и да е така — отвърна Ориел Йовович Батчук, — тези хора не могат да се мерят с „Тринадесет“. Нито разполагат с необходимия човешки ресурс, нито пък с възможности да се възползват от ситуацията.

Батчук не го отрече! Брент разтри чело с върховете на пръстите си и така прикри очи с дланта си, предотвратявайки възможността някой на борда на „Еър Форс 1“ случайно да забележи смайването, изписано на лицето му.

— Струва ми се, че трябва да приемем, че ситуацията на терена се променя дори докато ние двамата седим и си говорим.

— Дребен проблем, това е всичко — заяви вицепремиерът. — Онова, което е от значение, е, че ние все още държим козовете.

Нямаше спор, че до голяма степен силата беше на страната на Батчук, но онова, което искаха да постигнат, беше толкова сложно, че един човек не можеше да гарантира успеха му. В крайна сметка фактът, че двамата признаваха това, бе основната причина той и Батчук да създадат този рискован съюз и дори още по-рискован план и двамата да заложат на карта силата и влиянието си — тоест всичко, което притежаваха. За Брент обаче имаше и още нещо — парите. Никога не беше разполагал с такива. Покрай експертния си опит в политическото маневриране той се въртеше около хората с пари и вътрешно изгаряше от завист към тях. Той искаше своя дял от печалбата и Господ трябваше да е на помощ на онези, които се изпречеха на пътя му.

— За да гарантирам нашия успех — каза той, натъртвайки на всяка дума, — издадох заповед за незабавното ликвидиране на Аника Дементиева. — Очакваше гневен отговор от Батчук, но думите му бяха посрещнати с мълчание. — Убеден съм, че тя е причината за тази временна пречка, както я нарече. Трябва да бъде осигурено лекарство дори и за такива дребни проблеми.

— Трудно ми е да не се съглася с теб — призна Батчук. — На кого беше възложена тази задача?

— На Хари Мартин. Той е нашият убиец на разположение.

— Къде се намира в момента? Предполагам, че на „Жуляни“.

— Ако беше на летището в Киев — отвърна генералът, леко раздразнен от снизхождението в гласа на Батчук, — със сигурност щеше да ми каже.

— Хъммм, интересно.

— Какво искаш да кажеш? — Сега вече генералът беше наистина раздразнен.

— Рон Фьодорович Кириленко, офицерът от ФСБ, когото твоят човек Мартин трябваше да следи…

— По дяволите! Знам кой е Кириленко — отсече генералът, който вече започваше да губи самообладание, въпреки че се стараеше да не го допусне.

— Името на Кириленко току-що се появи в списъка на пътниците на полет, заминаващ след четирийсет и пет минути от „Жуляни“ за летище „Симферопол север“ в Крим. — Батчук се прокашля, за да подчертае следващите си думи.

— Или Мартин е некомпетентен, или се опитва да изиграе и двете страни.

— Познавам Хари — отвърна генералът — и нито едното от двете не е вярно.