Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Докато шофьорът му се провираше през задръстените артерии на Киев, Кириленко изучаваше трите снимки. На първата имаше трима души — Аника Дементиева се виждаше достатъчно ясно. Зад нея, макар и с частично затъмнено лице, вървеше мъж, който му се стори смътно познат. Кириленко прекара няколко минути в безплодни опити да се сети на кого му прилича той, преди да продължи нататък. На втората снимка имаше младо момиче, което не напомняше на никой, запечатан в паметта на Кириленко. Той разглеждаше тази снимка без определена цел, защото по никакъв начин не можеше да си представи какво прави девойката с двамата възрастни. Съгласно информацията, с която разполагаше — а тя беше обширна, да не кажем енциклопедична — Аника Дементиева нямаше сестри, а момичето беше твърде възрастно, за да й бъде дъщеря. Тогава коя беше тя? Той въздъхна разочаровано и се насочи към третата и последна фотография, която беше снимка в анфас на мъжа. Почти веднага по гръбнака му сякаш премина ток. Кириленко познаваше този мъж — той работеше за президента на Съединените щати. Какво, по дяволите, правеше той с Аника Дементиева?

Кириленко се загледа през прозореца, без да вижда нищо друго, освен собствените си объркани мисли. Той знаеше, че е негово задължение да уведоми началника си за този шокиращ развой на събитията, но нещо — инатът му, негодуванието и усещането, че е бил изигран и предаден — го възпря. Беше му омръзнало да го манипулират. Достатъчно лошо бе, че американците го прецакваха, това можеше да го преглътне. Но да го прецакат и собствените му хора, които не можеше да не знаят, че го хвърлят на международно полесражение, осеяно с противопехотни мини — е, това беше повече, отколкото можеше да понесе. В съзнанието му обаче се таеше и нещо друго, нещо по-дълбоко. Най-накрая притежаваше информация, с която началниците му не разполагаха. Сега съдбата беше дала в ръцете му някаква власт и той не искаше толкова бързо да се раздели с нея. Прибра снимките и твърдо реши да си мълчи, докато не успее да определи какво точно се случва.

За нещастие на Кириленко той не беше единственият, който разполагаше с копия от снимките, взети от помощника му от камерите за наблюдение на летището. Двайсет минути преди пристигането му помощникът му трябваше да застане лице в лице с Ориел Йовович Батчук. Той получи информация за последните развития от младия мъж и без никакви затруднения го накара да излъже Кириленко, докато част от съзнанието му все още беше заета с осмислянето на обезпокоителния разговор, който беше провел с Гурджиев.

Когато се стигнеше до въпроса за Аника, за никой от двамата не можеше да има извъртания, изход или край. Колкото и силно да се опитваха да се противопоставят на това, техните роли не можеха да се променят, позициите им не можеха да бъдат разменени — нямаше връщане назад. Но знанието за онова, което се бе случило и никога нямаше да бъде променено, беше нещо омразно като паяк, плетящ злокобната си мрежа в мислите му. И причината за това се криеше в един прост, несподелен с никого, но вероятно известен на Гурджиев факт — дори и да притежаваше невъзможната власт да промени миналото, Батчук нямаше да го направи. Беше сторил каквото трябва, нещо, което човек като Гурджиев никога нямаше да разбере, още по-малко да прости. Батчук не можеше да си позволи да се колебае при вземането на решения. Той живееше на гърба на онези, които не искаха да знаят, не искаха да видят истината за самите себе си или за хората, които са политически или финансово важни за техните кариери, онези, които се страхуваха да не бъдат обвинени, че са сбъркали, които биха предпочели да затворят очи и да слушат напътствията му. Гурджиев беше сторил това веднъж, само веднъж, и горчиво съжаляваше за това. Батчук можеше да го прочете на лицето му всеки път, когато се срещнеха.

От настъпилата тишина стана ясно, че помощникът на Кириленко е приключил с доклада си. Батчук кимна и му нареди да направи копия на снимките. Взе ги без никакъв коментар, обърна се и излезе.

Още докато слизаше с асансьора, започна да говори по мобилния си телефон. Излезе от огромното, внушаващо страхопочитание фоайе на сградата на ФСБ и закрачи през лапавицата, покрила площада.

Генерал Брент, който седеше край лъскавата мраморна маса, до президента Карсън и срещу президента Юкин, получи обаждането от Батчук в най-неподходящия момент. Въпреки това, като видя кой го търси, той се извини, излезе от стаята и се отдалечи малко по коридора, далеч от ушите на служителите на тайните служби и на двете страни, които бяха застанали край вратата като сфинксове.