Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Джак, който погълна и анализира всички тези дребни подробности за по-малко от секунда, отговори на подигравателния въпрос на Аника по начин, който в началото й се стори озадачаващ:

— Кой мислиш, че е този?

Аника дискретно отмести поглед и същевременно предупреди Али:

— За бога! Не зяпай така!

Али се подчини, макар и с нацупена физиономия.

— Този мъж току-що пристигна от Киев — с тих глас обясни Джак. — Изглежда така, сякаш се опитва да намери някого, като показва снимки или скици на служителите на летището.

— Господи! Познавам го! — Аника прехапа долната си устна и се обърна. — Това е Рон Фьодорович Кириленко. Той е детектив от отдел „Убийства“ на ФСБ. Като шибана хрътка е. Какво прави тук?

— Мисля, че търси нас — отвърна Джак.

— Но как? Измайловската са тези, които ни преследват. Ти уби Иван Гуров и Милан Спиаков — двама членове от групировката.

— Освен ако Кириленко не е от „Тринадесет“ — обърна се към нея Джак. — Ти ми каза, че „Тринадесет“ се състои от членове на Измайловската и ФСБ.

— Не от самото ФСБ — поправи го Аника, — а хора на Батчук, които може да са от ФСБ, но е възможно и да са апаратчици от Кремъл, министри на вътрешните работи, хора от тайните служби — кой, по дяволите, знае кого е вербувал.

— Това със сигурност не изключва твоя приятел Кириленко.

— Той не ми е приятел — рязко отвърна Аника. — Мразя го до дъното на душата си.

— Предполагам, че това си има дълга предистория — кимна Джак. — Виж, тръгна към служебните помещения на летището.

— Чудя се какво ли е намислил? — попита Аника.

— Нека разберем.

Джак се изправи и двете жени го последваха. Като се криеха между хората, те последваха Кириленко, когато той влезе в коридор с врати от двете страни. Изчакаха го и видяха, че отвори една врата отляво, по средата на коридора. Щом влезе вътре, те забързаха след него.

— Влезе в стаята за управление на камерите за наблюдение — каза Аника.

— Какво означава това? — попита Али.

— Ще прегледа записите от наблюдателните камери на пристигащите и заминаващите полети — обясни Аника.

— Готов съм да се обзаложа, че има наши снимки — замислено потри брада Джак. — Сигурно са ни засекли камерите на летище „Жуляни“ в Киев.

Аника неволно отстъпи крачка назад.

— Което означава, че ме е разпознал и има снимки на вас двамата.

— Али е с променена външност — отбеляза Джак, — но мислиш ли, че знае аз кой съм?

— Съмнявам се — отвърна Аника, — но дори да не знае, няма да му отнеме много време да разбере.

— Тогава трябва да му попречим. — Джак хвърли поглед към затворената врата.

Денис Пол не беше свалил поглед от компютъра цели девет часа без прекъсване. Прехвърляше се от една поверителна база данни на друга в опит да открие пролука в патриотичната броня на членовете на кабинета. Мехурът му беше пълен и той имаше чувството, че цялата долнокачествена моцарела, която беше изял, се е събрала под лъжичката му като топка за боче 16 16 Игра с топка, подобна на боулинг и петанк. — Бел.ред. . Отдръпна се от лаптопа, изправи се и с препъване се отправи към банята, за да се облекчи.

Когато се върна на бойния си пост, той видя, че на екрана се е появила нова информация. Тъкмо бе използвал курсора, за да я копира, когато тя изчезна. Той превключи прозорците и отвори нов текстов документ, в който се надяваше и молеше да успее да копира онова, което беше изкопал от базата данни. Миг по-късно върху девствено белия фон се появиха два реда шифровани думи, последвани от ешелонен код, за който Пол знаеше, че принадлежи на генерал Ачисън Брент.

Той се вторачи за миг в безсмислиците, изписани на екрана, като се опитваше да си спомни структурата на шифъра, която му се струваше позната. Тогава се сети — това беше специфичен шифър на АНС, използван за секретните връзки на вътрешноведомствените им мобилни телефони.

Той превключи на нов прозорец на браузъра „Файърфокс“, регистрира се на сайта на Министерство на вътрешната сигурност, след като използва собствения си идентификационен код, и влезе в базата данни от алгоритми на своя отдел. После вкара двата реда шифрован текст в енджина с алгоритми, натисна бутона за старт и се облегна назад в очакване базата данни да открие алгоритъма, който да дешифрира съобщението, изпратено току-що от Брент.

Докато чакаше, се замисли за изборите, които беше правил през живота си, за хората, с които се беше сприятелил, на които беше разчитал и от които беше зависил, макар да знаеше, че в някакъв момент, ако им се разкрие възможност, те щяха да го предадат и да се отрекат от него, за да напреднат в кариерата си. Вероятно с изключение на Едуард Карсън, Пол беше заобиколен от акули, които с нетърпение очакваха да отхапят парчета от него в момента, в който усетят миризмата на кръв във водата, а в някои случаи дори и преди това. И все пак той продължаваше напред и създаваше такива съюзи, като, ако случаят го изискваше, оставаше длъжник на тези хора. Насилваше се да не вижда онова, което не искаше да види и което иначе би го спряло да направи необходимото, за да се издигне до настоящата си силна позиция в администрацията.