Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Той си зададе риторичния въпрос дали има нещо, което хората като генерал Брент не биха направили, за да получат власт. Имаше ли някаква линия, която тези хора не биха пресекли, за да увеличат силата си?

Миг по-късно отговорът сам се появи. Двата реда безсмислици бяха заменени от дешифрирания текст — „ХЕХ Аника Дементиева и Джак Макклюр“.

„Господи! — помисли си той и прокара трепереща ръка през косата си. — Боже мой!“ В началото реши, че може да е грешка. Навярно бе въвел неправилно шифрования текст, затова го въведе отново в енджина с алгоритми на отдела, като внимаваше за всяка буква. Същото съобщение се появи отново като удар в слънчевия сплит.

Изглеждаше невъзможно, но ето че беше пред него — черно на бяло. „ЕХ“ означаваше, че генералът бе дал нареждане за незабавното екзекутиране на обектите. „Х“ отпред означаваше „използвайте всички възможни методи, с които разполагате“.

— Кириленко сигурно е бил с екипа, който ни беше обкръжил при дачата на Рочев — предположи Аника.

— Ега ти майтапа — намеси се Али. — Сигурно мисли, че ние сме убили любовницата на Рочев. Затова ни преследва.

Джак и Аника я погледнаха.

— Това не е майтап — възразиха те почти едновременно.

Все още бяха в началото на коридора, който водеше към сервизните помещения на летището. Джак се оглеждаше за служителите на сигурността, които сигурно патрулираха в този район, докато Аника държеше под око вратата към стаята за управление на камерите за наблюдение, в която беше изчезнал Кириленко преди по-малко от пет минути.

— Няма никакво съмнение, че търси нас — каза Аника. — И както посочи Али, сега той ни подозира в три убийства. — Тя поклати глава. — Нямаме избор, трябва да го ликвидираме.

— Какво? — извъртя се рязко Джак. — Ти да не си луда? Не можем да нападнем офицер на ФСБ.

— Не съм казала да го нападнем. — Очите на Аника с цвят на халцедон никога не бяха изглеждали по-твърди. — Казах да го ликвидираме.

— Като „да го убием“? — попита Али.

— Да, скъпа. Трябва да го убием, за да се спасим.

— Не искам да чувам за това — натърти Джак.

— Тогава сме обречени. — Аника кимна с брадичка към вратата. — Ако не го погребем, ви гарантирам, че тоя кучи син няма да се спре, докато не ни убие или не ни върне в Москва оковани.

— Джак… — Лицето на Али се изкриви от неподправен ужас.

— Ако не за нас самите, то поне заради безопасността на момичето — настоя Аника. — По твърде много причини не можем да позволим да й се случи нещо.

Джак поклати глава. Той знаеше, че тя е права, но не беше готов да се предаде толкова лесно.

— Трябва да има и друг начин.

— Казвам ти, че няма. Трябва да го направим сега, докато имаме шанс за това — упорстваше Аника с нотка на неотложност в гласа.

Сякаш за да потвърди опасенията й, вратата на стаята за управление на камерите за наблюдение се отвори. Те се дръпнаха назад в сянката, когато Кириленко се появи с мрачно и самодоволно изражение, което каза на Аника всичко, което й беше необходимо да знае.

Без да каже и дума повече на другарите си, тя изскочи от сенките и докато той вадеше мобилния си телефон, го удари жестоко в бъбреците, обви ръка около гърлото му и с изненадваща сила го дръпна назад.

Генерал Ачисън Брент беше последният човек, когото Денис Пол би заподозрял в предателство, още повече, че след деветте часа уморително разследване, от което го боляха очите, вниманието му така и не беше привлечено от личността на генерала или от неговия живот.

Пол най-сетне напусна стаята си, която вонеше на човешка пот и на онази особена миризма, идваща от загряло електронно оборудване. Беше три и половина сутринта и той вървеше по коридора на „Резидънс Ин“ и се оглеждаше за автомата за цигари, който беше забелязал, докато се регистрираше в хотела. В тези дни на повсеместни забрани на пушенето беше трудно човек да си намери цигари, а още по-малко старомоден автомат, от който да си купи. Въпреки това тук имаше такъв, поставен върху кафявия килим, чиито шарки не успяваха да скрият петната, които дори почистването с пара не беше успяло да премахне.

Не беше пушил от двайсет години, но напрегнатото развитие на събитията от последния половин час беше разбудило отново стария му порок. Пол се опита да се пребори с непреодолимата нужда, но не успя. Така беше с повечето пороци — веднъж настанят ли се в мислите ти, от тях няма спасение.

Отвори пакета, откъсна филтъра на една цигара и я запали с кибрита, който предвидливо беше осигурен при покупката. Използва картата за стаята си, за да отвори страничната врата към паркинга, и излезе навън в студената нощ. Докато работеше, известно време беше валял дъжд и бетонната настилка беше хлъзгава и мокра, а колите проблясваха на светлините. Бръмченето на трафика от магистралата беше намаляло до непостоянното свистене на случайно преминаващи автомобили, които се движеха по своите си загадъчни дела. Той се зачуди какво ли правят хората в този късен час. Каквото и да беше то, той се съмняваше, че целият свят тежи на раменете им, както на неговите в момента.