Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— В това няма нищо нормално, Ема — тихичко се засмя той.

— И двамата сме Аутсайдери с главна буква, татко, затова за нас е нормално.

Той безпомощно поклати глава. Истината беше, че се чувстваше аутсайдер от толкова отдавна, че вече не знаеше какво означава думата „нормален“, ако изобщо някога бе знаел.

— Майка ти…

— Знам. Не бъди тъжен, това беше неизбежно.

— Изглеждаш толкова пораснала.

— Ти и мама — нещата между вас никога не са работели истински.

— Със сигурност между нас имаше страст.

— Страстта не е достатъчни. Никога не е имало нещо солидно.

Джак отметна глава назад.

— Не, предполагам, че си права. — От очите му потекоха сълзи.

След това усети движение до себе си, сякаш някой беше отворил прозорец. Свеж полъх целуна бузата му.

— Трябва да спреш да мислиш постоянно за това, татко.

— За майка ти ли? Не, аз…

— За автомобилната катастрофа.

И за това беше права. Той предположи, че смъртта навярно осигурява на човек уникална перспектива за нещата, които вече са се случили — някакъв вид всезнание като на безсмъртните.

— Спомняш ли си „Началото е краят на началото“?

— Разбира се — кимна той, — тази песен на „Смашинг Пъмпкинс“ беше с пет звезди в твоя айпод.

— Няма нужда повече да се преструвам, защото сега започвам отначало.

Докато пееше редовете на песента, гласът й, изгубен във времето и пространството, беше призрачно сопрано.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако смъртта ми е само краят на началото?

С разтуптяно сърце Джак се извърна към нея или към мрака, където сега тя живееше.

— Възможно ли е това да е истина?

— Искам да кажа, че чувството за вина те изяжда отвътре. Искам да кажа, че нещото, върху което си се съсредоточил, е вече минало.

— В мига, в който те загубих, и месеци след това изглеждаше, че ужасното минало никога няма да свърши и ще се възпроизвежда отново и отново като вирус, но после ми се струваше, че то сякаш се е случило толкова бързо, че така и нямах възможност да сторя каквото и да е или дори да направя верния избор.

— Не мисля за това и ти също не бива да го правиш.

— Иска ми се да можех да разбера — поклати глава той.

— Знам, че е объркващо, татко, но мисли за това по следния начин — може би сега съм тук, защото дори и в смъртта пак съм непокорна. — Смехът й достигна до него като нежния плисък на морски вълни. — Не знам. И аз имам толкова опит с тези неща, колкото и ти. Знам, че искаш отговори, но аз нямам такива. Не знам къде се намирам, нито в какво съм се превърнала, макар да ми се струва твърде вероятно да съм си същата, каквато винаги съм била, нали? Знам, че няма смисъл да се опитвам да го разбера. Всичко се свежда до вярата и до това да приемеш нещата. Вярата, че наистина съм тук, и примирението, че някои въпроси просто нямат отговор.

— Не искам да изчезнеш като всичко друго, Ема… — каза той и нададе тих стон, изпълнен с болката на отчаянието и да, тя беше права, с чувство за вина.

— Джак?

Той рязко се обърна при звука от гласа на Али.

— Какво правиш?

Момичето седна до него, докато той я гледаше безизразно.

— Тя е тук, нали? — Сякаш дъхът й спря в гърлото. — Ема е тук!

Готвеше се да й отговори, когато видя, че Аника стои на вратата на тяхната спалня и ги наблюдава. От колко ли време беше там? Беше ли дочула разговора му с Ема или поне неговите реплики, които можеха да й се сторят абсурдни?

— Да поговорим за това друг път — каза Джак на Али. — Всички сме изтощени.

— Но…

— Въпросите остават за по-късно. — Той я накара да стане и сам се изправи на крака. — Сега е време за почивка.

Джак спря до вратата на голямата спалня, откъдето проследи как Али се отправи към стаята си и тихо затвори вратата след себе си. След това той се обърна към Аника, но преди да успее да каже каквото и да е, тя го изпревари.

— Влизай — рече тя и усмивката й се разшири. — Миналата нощ не те ухапах, нали?

— Мисля, че Али е права за теб — усмихна се той в отговор.

— За кое — че съм „смахната кучка“ или че искам да те вкарам в леглото си?

Той се засмя, но истината беше, че в тази обстановка и толкова близо до нея усети еротична тръпка, която моментално му взе дъха.

По пътя към леглото Аника мина достатъчно близо до него и бедрото й го докосна. Тя седна на кревата и кръстоса крака. Китките й, положени върху коленете, бяха деликатни и толкова крехки, че направо изглеждаха чупливи. Той обаче знаеше, че не е така. Погледът му неизбежно се насочи към дългите й и силни крака, които лъщяха на светлината от нощните лампи от двете страни на леглото, които тя вероятно беше включила, когато бе влязла в спалнята.