Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Той завъртя глава и я видя да лежи на дясната си страна с гръб към него. Тялото й беше леко свито, което я правеше още по-уязвима. Изглеждаше заспала, но по дишането й разбра, че е будна.

Блузата й се беше вдигнала нагоре, разкривайки голия й гръб. Видът на белезите накара дъха му да спре. Дали бяха от времето, когато е била малтретирана от приемното си семейство, или й бяха останали от осемнайсетте месеца, прекарани в затвора? Тогава той осъзна, че това няма значение. Била е подложена на жесток тормоз, нямаше съмнение в това. На какво ли малтретиране е била подложена Али? Колко ли силни бяха ужасът и страданието й? Колко дълбок беше отпечатъкът на Морган Хер в душата й? „Ужасът се разтопява като сънищата, когато се събудим и се захванем с ежедневните неща, които правим“ — беше казала Аника и това го накара да се замисли. Сега, когато бе видял белезите й и му се прииска да ги докосне и да я попита как ги е получила, изведнъж осъзна, че в това да си вреш носа в мръсното минало на някого има нещо воайорско и дори вулгарно. В днешно време обаче хората правеха точно това и колкото по-голяма беше мръсотията, толкова по-силен бе стремежът им да любопитстват и да научат „защо“, когато логичното беше да сторят обратното. Но нямаше нищо логично и в рефлекса да зяпаш автомобилна катастрофа, да наблюдаваш как измъкват телата от останките и да се чудиш колко ли зле са наранени и дали са живи, или мъртви. „Слава богу, че съм жив и здрав и подминавам това нещастие! Но почакай, по-бавно, искам да видя още от кръвта и всичко останало!“

Без да му е ясно какво точно прави и какви биха могли да бъдат последствията, той протегна ръка. Когато положи дланта си върху бедрото й, тя издаде звук, който не беше нито въздишка, нито стон, но съдържаше в себе си и двете. Този звук му подейства като спусък, освобождаващ предпазния механизъм, който го възпираше, откакто беше прекрачил прага на спалнята.

— Забрави! — каза тя с глас, леко приглушен от възглавницата или може би от ръката й. — Не те искам вече.

Той се засмя тихо, свали ръката си и угаси втората лампа, след което ги обгърна полумрак. И все пак на него му се стори, че потъва в толкова пълен мрак, че има опасност да загуби ориентация, сякаш се намира в морето, далеч от всякаква земя. Зачуди се дали трябва да си тръгне, или да остане на своята страна от леглото и да се опита да се настани удобно. В този момент тя се обърна толкова гъвкаво, сякаш беше гимнастичка, обгърна го в прегръдките си и притисна меките си полуотворени устни към неговите. Когато устните им се допряха, той усети колко учестен е дъхът й.

Телата им се движеха едновременно напред-назад в ритъм, наподобяващ прилива, който властва над моретата. Бяха като двигатели, които увеличават оборотите си, жадуваха да бъдат освободени и копнееха за яростта, пораждана само от превозно средство, което бясно ускорява и е извън контрол. Бяха като духове или джинове, призовани от сенките, към които никой никога не поглеждаше.

Изгубен в Аника, Джак се освободи от усещането за време и пространство, като неясно осъзнаваше, че с това гмуркане в забравата иска да сложи край на разпадането на своя живот.

— Смъртта на Лойд Бърнс почти със сигурност е работа на Бенсън и Томсън — каза Денис Пол, министър на вътрешната сигурност, като се наведе напрегнато напред, стараейки се да говори тихо.

Имаше предвид двама видни членове на предишната администрация — Майлс Бенсън, ветеран от войните и бивш директор на ЦРУ, и Морган Томсън, бившия съветник по националната сигурност и последния от неоконсерваторите, който бе успял да запази властта си главно заради връзките си с компании, произвеждащи военно оборудване.

Беше един от онези влажни дни в столицата, когато за кратко време силите на зимата и пролетта бяха еднакви и сезоните се бяха вкопчили един в друг в равностоен двубой. Петима от най-могъщите мъже в Капитолия и следователно в Америка се бяха събрали около прясно изкопания гроб на сенатор Лойд Бърнс след пищната церемония по погребението му сред падналите герои на страната в националното гробище „Арлингтън“.

Пол се съвещаваше с президента Карсън, вицепрезидента Арлън Бойер, едър, висок и загорял от слънцето бивш сенатор от Тексас, Кинкейд Маршал, новия началник на АНС, Дж. Робърт Крофт, директора на ЦРУ, Бил Роджърс и генерал Ачисън Брент, който отговаряше за деликатните приготовления на историческото руско-американско споразумение за сигурност с президента Юкин. Срещата беше свикана след службата и след като членовете на семейството на Бърнс — съпругата, дъщерята, двамата му синове, сестра му и различни други роднини и внуци — бяха стояли сковано около гроба, бяха плакали и хвърляли пръст върху ковчега. На дискретно разстояние около шестимата мъже бе разположена група агенти от Сикрет Сървис, които гледаха към морето от надгробни камъни, букети с цветя, опечалени хора, миниатюрни американски флагове и пламтящи тук-там вечни огньове.