Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Али лежеше в леглото облечена. Зяпаше тавана, но онова, което всъщност виждаше, беше столът с каишките в центъра на тъмницата на Мила Тамирова. В съзнанието си тя седеше на този стол, усещаше твърдите, усукани и отвратителни ремъци да се впиват във вътрешната страна на китките й. Чувстваше как през нея преминават слаби електрически удари, подобни на искри, изстреляни от близкия огън, които парваха и изгаряха светлите, почти прозрачни косъмчета по ръцете й.

Демонично красивото лице на Морган Хер, чиито псевдоними Рони Крей, Чарлс Уитман и Ян Брейди бяха имена на прочути серийни убийци, надвисна над нея и зашепна в ухото й. Той й казваше неща за самата нея — лични неща, които беше сигурна, че само тя може да знае, включително и лични разговори с Ема, — онова, което бяха обсъждали в общата спалня в колежа. Сякаш той се бе промъкнал вътре в главата й и коварно си беше присвоил подробностите от живота й.

Тя потрепери толкова силно, че тялото й се изправи в леглото, сякаш ударено от електричество. Усети познатото и ужасяващо повдигане в себе си и започна да се бори с порива да побегне към банята и да коленичи до тоалетната чиния, за да повърне.

„Не — каза си тя със забележително твърд глас, — вече не е необходимо да правиш това. Морган Хер е мъртъв. Не може да ти стори нищо. Каквото и да ти се случва, си го причиняваш сама.“

И все пак, както и в тъмницата на Мила Тамирова, тя отново се почувства парализирана и напълно безсилна, сякаш съзнателната й воля пак й беше отнета.

„Онзи, който е направил това с теб, който е злоупотребил с теб, ще е победил — беше се усмихнала Мила Тамирова. — Не можем да позволим това да се случи, нали?“

Но Мила Тамирова не знаеше другата причина Али да се чувства безсилна, защото тя не се беше осмелила да й я каже. Поривът да разреже тялото си на две, за да може тайната да излезе навън заедно с червата и, я накара да се разтрепери и да се облее в студена пот. Можеше да почувства как леглото под нея вибрира или пък собственото й тяло го караше да потрепва.

„Ти си страхливка — отекваше гласът на Морган Хер в главата й. — Ти си малка сополива кучка и кой плати за малодушието ти? Кажи ми кой плати?“

Разтърсвана от ридания, тя легна отново на леглото, обърна се настрани и придърпа кувертюрата върху себе си. По-късно, когато заспа, сънува, че крачи по покрития с листа двор на „Лангли Фийлдс“. Ема стоеше до нея и й шепнеше. Слънцето светеше в лицето й и затова очите й, обикновено прозрачни като езерна вода, сега бяха скрити от блясъка. Тогава Али мина през сянката, хвърляна от едно крушово дърво, и когато се обърна към Ема, започна да крещи отново и отново, без да може да спре.

Джак избута Аника встрани от себе си, не грубо, но категорично, така че намеренията му да са ясни.

Част от него чувстваше, че трябва да мисли за Шарън, но тя беше далеч по всички възможни начини. Беше загубена за него така, както се страхуваше, че е загубил и Ема. Сега той осъзна, че от момента, в който за пръв път беше срещнал Шарън, от мига на първото им страстно съвкупление, те бяха вървели към раздялата като тяло, което потъва под вълните и само след миг от него не остава нищо повече освен отражение — спомен за онова, което е било или навярно е могло да бъде. Но така или иначе то загубваше целостта си, ако изобщо е имало такава, докато стремително потъваше към забравата.

Ема беше единственият им шанс да останат заедно, но всъщност това беше лъжлива надежда. За момент си наложи да си представи какъв би бил животът му, ако Ема не беше умряла, и неизбежният извод за него и Шарън бе, че положението нямаше да е различно. От момента на раждането на Ема те имаха разногласия по отношение на всичко, което касаеше тяхната дъщеря. Това беше опасно хаотичен метод за отглеждането на детето им, но и двамата бяха заслепени от собствената си незрялост. Бяха избрали неправилния момент да станат родители и не се справяха добре, като изкарваха основополагащите си различия на показ.

Другата част от него беше едновременно твърда и гореща. Макар да се бореше с нея, дишаше тежко, сякаш беше стигнал до края на дълго и изтощително състезание. Знаеше, че мислите му за Шарън и за разпадането на брака им имаха за цел да го разсеят от сегашното му положение, но съзнанието му отказваше да се отправи назад във времето и се връщаше отново и отново към съблазнителната възбуда, която изпитваха петте му сетива.

Той се опиваше от уханието на Аника, усещаше топлината на тялото й, чуваше тихото свистене на дъха й като вятър, докосващ върховете на дърветата. Не успя да се въздържи да не се наслади на вкуса, който устните й бяха оставили върху неговите — като първото отхапване на свежа праскова.