Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Мартин кимна към сумрачния път, виещ се пред тях — черна като катран лента, която се губеше във вечерния мрак.

— Където и да се намира Рочев, може да си сигурен в едно — тези тримата ще ни отведат при него.

— Татко…

Джак познаваше хора, които бъркат появата на духове със спомените, които ги преследват. Тъй като Ема му се бе явила, бе разговаряла с него, бе отговаряла на въпросите му и му бе задавала такива на свой ред, имаше хора — между тях и Шарън, — които бяха напълно убедени, че той е объркал действителността със спомените и че онова, което бе приел за среща с мъртвото си дете, не беше нищо повече от изплувалите на повърхността спомени за дъщеря му, които гарантираха, че няма да я загуби напълно и тя ще остане с него до самия край, независимо дали той щеше да настъпи след години или още утре.

— Татко…

Джак знаеше, че те грешат. Ема беше останала или поне някаква важна част от нея, която смъртта не можеше да докосне или дори да промени. Тя беше останала, защото връзката им бе недовършена и така времето им заедно, макар и прекъснато, не беше приключило. Волята й беше оцеляла след катастрофата, която беше отнела живота й по жесток начин, преди да успее да почувства радостите и болките на зрелостта.

— Татко…

Джак чу Ема, когато се върнаха в апартамента на Игор Кисин.

— Татко, тук съм…

Той отвори вратата и влезе в жилището. Докато Али и Аника се захванаха със своите си работи, той търсеше дъщеря си — мъртвата си дъщеря.

— Не, татко, ето тук.

В този момент иззвъня мобилният му телефон. Беше Шарън и той прие обаждането.

— Здравей, Джак — поздрави го тя с хладен и неестествено спокоен глас. — Разбра ли вече кога ще се прибереш у дома?

Той затвори очи.

— Не, Шарън, казах ти…

— Тогава ще оставя ключа под изтривалката.

Очите му се разшириха.

— Какво?

— Тръгвам си, Джак. Омръзна ми да те няма тук.

Той внезапно разбра, че се бяха върнали в изходно положение, към точката, в която се бяха оказали веднага след смъртта на Ема, когато тя го беше обвинила, че не е отговорил на обаждането на дъщеря си, че не е успял някак интуитивно да усети, че Ема е в смъртна опасност и че колата й ще изхвръкне от пътя и ще се удари в дърво. Месеци по-късно Шарън му се беше заклела, че е оставила гнева и горчивината зад гърба си, но сега той проумя, че не е така. Може би тя му беше казала истината или поне истината, както я бе усещала тогава, но всъщност се бе самозаблуждавала или по-точно се бе крила от себе си — нещо, което всяко човешко същество прави от време на време.

Не я обвиняваше за тази слабост и как би могъл? Но я обвиняваше, че не му казваше истината сега, защото той знаеше каква е истината. Причината не беше в работата му или във факта, че в момента се намира в чужбина, далеч от нея. Не беше и в това, че не можеше да й каже кога ще се прибере у дома. Онова, което тя имаше предвид, бе, че не може да му прости, задето не бе подкрепил Ема, когато бе имала нужда от него, и не можеше да му прости, че не беше попречил на смъртта й.

Той не отговори нищо по телефона, защото нямаше какво да каже. Тя беше получила прозрение или пък майка й я беше принудила насила да прозре чувствата си. Истината си беше истина — нямаше смисъл да се бори с нея.

— Сбогом, Джак.

Дори и сега той не каза нищо, просто затвори телефона и огледа апартамента, сякаш се опитваше да осъзнае къде се намира или да открие отговор за онова, което току-що му се бе случило, макар отлично да знаеше къде е и че вече е сам.

В другия край на дивана, точно под тибетската мандала, имаше сянка, сякаш изградена от нещо плътно и сгушена като котка. Това беше любопитно, защото Джак си спомняше, че е чел за мандалата в трудовете на Карл Юнг. Какво беше то? Юнг смяташе, че мандалата, която в превод от санскрит означава едновременно „завършек“ и „същност“, е идеалният израз на подсъзнателното у човека.

Отиде до дивана, седна близо до сгушената сянка и се зачуди дали в момента виждаше точно това — израз на своето подсъзнание.

— Здравей, татко.

Всички други освен Али смятаха, че тези появи на Ема идват от него самия, но той знаеше, че са нещо повече. Знаеше го с такава сигурност, както знаеше и че седи тук, на кафявия диван с кадифена тапицерия в този неочаквано уютен апартамент на четвъртия етаж в Киев.

— Здравей, скъпа. — Той присви очи към сенките. — Не мога да те видя.

— Не се безпокой, това е нормално.