Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Мислите на Кириленко се върнаха към най-важното за момента — убийците. Не само че бяха трима, но, изглежда, единият от тях беше девойка или дребосък. Нито едно от тези неща не отговаряше на профила на професионалния наемен убиец, който според опита на Кириленко работеше сам. От друга страна, това не означаваше кой знае какво, тъй като отново от опит му бе известно, че професионалните убийци биха използвали всяка тактика, която им дойде наум, за да го насочат по лъжлива следа. Досега нито един от тях не беше успял — той ги бе спрял. Една от причините винаги да залавя извършителя, независимо дали бе душил, намушкал или стрелял, се криеше в методичния му ум, който му позволяваше да знае повече за ситуацията от всеки друг около него. Той попиваше сцената на местопрестъплението с всичките си пет сетива и след това позволяваше на мисълта си да търси конкретните особености. Местопрестъпление, наситено със смърт, гняв, насилие, страх или дори с безразличие, беше самото определение за хаос. Смъртта объркваше живота. Много от убийците, които бе преследвал, бяха посвоему безпристрастни, както и той самият. Разликата между тях и него беше престъплението. Убийството го оскърбяваше — независимо дали беше преднамерено или случайно, професионално или аматьорско. За него отнемането на живот — какъвто и да е живот — беше немислимо и представляваше грях, който заслужаваше пълно възмездие, законно или не. Отнемането на живот беше оскверняване. То създаваше свой собствен свят, който нямаше нищо общо с обществото, който съществуваше и трептеше болезнено извън границите на цивилизацията. Беше необходимо наказанието да съответства на престъплението. Въпреки това той живееше с тези прояви на жестокост, с тези най-отвратителни оскърбления, сякаш бяха наематели, които са надвишили продължителността на престоя си в мислите му и сега за нищо на света не искат да напуснат своето място в живота му.

Опита се да увеличи лицата на извършителите, но изглежда, че мъжът беше вдигнал ръка пред очите си, жената тъкмо се обръщаше, а лицето на девойката или дребосъка беше скрито зад тялото на жената. Готвеше се да увеличи лицето на жената, когато забеляза, че тя стиска нещо в ръка — стрела или късо копие, нещо със странен на вид връх, предназначен да разкъса вътрешностите на жертвата, най-вероятно оръжието на убийството. Той се придвижи нагоре по снимката до лицето на жената. Когато го увеличи, въпреки че не беше кой знае колко, успя да различи чертите на лицето й. С неприятно чувство в стомаха разпозна Аника Дементиева.

— Няма следа от снайпериста — мъжа в гората, който е стрелял.

Слабият мъж с навъсено лице се бе появил от останките на дачата и застана до Кириленко, който като го видя да се приближава, благоразумно прибра в джоба си телефона на Лимонев с уличаващата снимка. Проклет да беше, ако споделеше вътрешна информация с този мъж. Що се отнася до Лимонев, той си отбеляза да накара украинците незабавно да му намерят нов мобилен телефон.

— Не е от моите хора — сви рамене Кириленко, — значи трябва да е бил от твоите.

— Не е — отвърна мъжът. — Не ми бяха осигурили снайперист и ти знаеш това.

— Когато става дума за твоите хора — отбеляза Кириленко без злоба в гласа, — не знам нищо.

— Ами, тогава ще трябва да ми повярваш. — Слабият мъж хвърли поглед през рамо. — Може да е бил от хората на СБУ, знаеш колко недисциплинирани са тия украинци.

Кириленко погледна невъзмутимо мъжа през дима, който излизаше от полуотворените му устни.

— И руснаците ли оценяваш толкова сурово, колкото украинците?

— Ние високо те ценим — заяви доста рязко слабият мъж.

— Мисля, че го казахме съвсем ясно.

Кириленко продължи да изучава мъжа. Той имаше златиста коса и румените страни на атлет. Кириленко несъзнателно потри ръцете си, които бяха зачервени и схванати от артрита.

— Не е бил човек на украинците — рече той. — Те знаят, че не трябва да правят нищо, без преди това да се допитат до мен.

— Те те презират — възрази слабият мъж.

— Но повече се страхуват от мен.

— А ти от кого се страхуваш, Кириленко?

Руснакът не отговори веднага, а дръпна от цигарата и задържа дима дълбоко в дробовете си, така че те да поемат никотина. Изпусна дима и преди да се обърне, каза:

— Не и от теб, американецо, ако така си мислиш. Със сигурност не и от теб.

— Магнусен или някой от хората му доста се е постарал тук — отбеляза Джак, след като разсъждава известно време. — Рочев трябва да е имал или да е знаел нещо, което Магнусен е искал много силно.