Сън след морен труд, пристанище
след бурно море, покой след война,
смъртта след живота радост голяма доставя.
Едмънд Спенсър, 1590 г.
Рон Фьодорович Кириленко завъртя цигарата между пръстите на слабата си зачервена ръка и после я сложи в устата си. Отвори малката дървена кибритена кутийка, която винаги носеше със себе си. За момент острата миризма на сяра изсмука кислорода от ноздрите му и го накара да отвори уста и неволно да издиша. Бавно и спокойно, както вършеше всички малки и големи неща, той допря пламъка до върха на цигарата, след това вдиша дълбоко острия, черен турски тютюн и задържа дима в дробовете си, докато мислите му не забавиха бързия си ход. Припряното и неорганизирано съзнание допуска грешки — това беше неговата философия, откакто бе станал детектив в отдел „Убийства“ на ФСБ. Беше толкова проста, ясна и вярна, че за двайсетината години преследване на убийци и серийни изнасилвачи не се бе наложило да я промени и на йота. Такъв човек беше Кириленко — практичен и безстрастен. Враговете му го обвиняваха, че е муден, скучен и дори педантичен. От друга страна, благодетелите му разбираха, че тази самоличност — скучна и сива като федералните сгради, в които всички те се трудеха — е внимателно изградена фасада. Те виждаха, че той е достатъчно умен, за да изпълнява заповедите буквално, и притежава чувство за справедливост, с което не се перчеше и което му позволяваше да води разследванията си както намери за добре. Всеки знаеше, че е неумолим и веднъж захапеше ли някой случай, не го пускаше, докато не постигнеше задоволителен резултат, което означаваше осъждането на извършителя или неговата смърт — което от двете се случеше първо. Това беше, общо взето, единственото нещо, за което Кириленко не беше придирчив. За него беше все едно дали наказанието щеше да е затвор или смърт, защото престъпниците, отнемащи живот, го вбесяваха. Той гледаше на тях като на нещо различно от човешки същества — те не бяха хора, а вид, стоящ по-ниско дори от животните.
След като беше получил от турския тютюн каквото му бе необходимо, Кириленко издуха набързо дима и след това отново всмукна бавно и дълбоко от цигарата. Зад гърба си чуваше тихите познати звуци, издавани от хората му, докато пресяваха овъглените останки от дачата на Карл Рочев, но им обръщаше точно толкова внимание, колкото би обръщал на звуците, които биха се разнасяли от седалките край него на стадион — те бяха без значение, докато не се окажеше другояче.
Вниманието му се съсредоточи върху дюшека, който хората му бяха свалили от спалнята на горния етаж, преди да се срути стълбището. Сега той лежеше между дърветата и върху него падаха мъртви листа и стръкове неокосена трева. На него беше просната двайсет и две годишната Иленя Макова, сегашната любовница на Рочев, или, по-точно, покойната му любовница. Тя лежеше върху обгорения и димящ дюшек и в тялото й зееше назъбена дупка. При по-внимателен оглед той видя, че раната не е причинена от куршум, нито пък от нож. Тя изглеждаше зловеща, грозна и стара, сякаш онова, което я бе убило, е било използвано, за да извади вътрешностите й. Каквото и да беше това оръжие, не можаха да го открият никъде.
Погледът на Кириленко се премести върху цифровата снимка на дисплея на мобилния телефон в ръката му. Един от мъжете от екипа, изпратен от ФСБ, се бе оказал достатъчно съобразителен, за да заснеме тримата души, когато бяха излезли през предната врата преди началото на пожара убийците на Иленя Макова. За съжаление на Кириленко този мъж беше Мондан Лимонев, човекът от неговия отдел, когото той презираше най-много. Което беше още по-лошо, той предизвикваше у него едновременно чувство на страх и недоверие. За него той имаше мъртвешките очи на убиец, доколкото Кириленко познаваше хората. Беше точно от онези зверове, на чието преследване и изправяне пред съда детективът бе посветил целия си съзнателен живот. Фактът, че това същество работеше за ФСБ, беше в пълен разрез с разбиранията му. Във въображението си Кириленко беше измислил много оригинални начини, по които да унищожи Лимонев, но за съжаление не разполагаше със свободата да приложи нито един от тях.
Снимката от мобилния телефон на Лимонев беше зърнеста и малко размазана. На нея се виждаха три фигури. Като присви леко очи, Кириленко успя да различи един мъж и две жени. Това само по себе си беше загадка. Защо Рочев би наел трима души да убият любовницата му? Преди всичко защо изобщо би искал да я убива? Кириленко знаеше, че той е голям женкар — изневеряваше на жена си с цял списък от красиви професионалистки. Но никога не бе изглеждал способен да убие някоя от тях. Защо тогава да го направи сега? И къде въобще беше той? Беше изчезнал от работа, нямаше го в дома му и дори в любовното му гнездо.
Читать дальше