Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Какво са сторили с него? — попита Али.

— Достатъчно страшно е, за да сънуваш кошмари. — Джак се изправи и Аника остана сама да оглежда тялото.

— Хората, които са направили това — каза тя, — са професионалисти и трябва да добавя — специалисти в мъченията и причиняването на болка.

— Мнение на истински професионалист — рече Джак.

— Говориш странно. Да не ме смяташ за мъчителка?

— Които и да са те, трябва да имат сериозни международни връзки, за да планират убийство и да го инсценират като блъскане от кола. — Той преднамерено остави думите й без коментар. — Капри е малък остров с изключително ограничено движение на превозни средства.

— Но Аника е права — намеси се Али, загледана в равното огледало на водата. — Стигнахме до задънена улица. Тук не са останали никакви следи за нас и няма как да разберем къде е отишъл Магнусен.

— Не е задължително да е така.

Джак ги поведе обратно през ниското било към низината на гробището. Следобедът клонеше към вечер. Изтощеното от мъгливото си пътуване слънце се спускаше, сякаш притеглено надолу от земята или натежало от скръб. Удължените сенки, които надгробните камъни хвърляха върху тревата, приличаха на обвинително сочещи пръсти.

— Али, не спомена ли, че родителите на Магнусен са умрели в един и същи ден?

Момичето кимна.

— Но на различни места.

Джак разгледа надгробните камъни един по един. Плъзгаше върховете на пръстите си по линиите на издълбаните букви, за да може по-лесно и по-бързо да прочете написаното.

— Умрели са на първи август преди седемнайсет години. Бащата на Магнусен е починал тук, на това място, но майка му е умряла в Алуща.

— Алуща се намира на източния бряг на Кримския полуостров — обясни Аника. — Там е пълно със скъпи вили с изглед към Черно море.

— Бинго! Точно там е отишъл! — възкликна Джак.

— Какво? — намръщи се Аника. — Откъде знаеш това?

— Майка му е погребана там.

— Не виждам връзката — поклати глава Аника. — Може би е била на почивка или на посещение при приятели.

— В такъв случай щяха да я върнат, за да бъде погребана тук — отбеляза Джак с толкова съвършена логика, че Аника нямаше как да го опровергае.

— Но една вила…

— Огледай се. — Умът на Джак работеше по-бързо, отколкото двете жени можеха да си представят. — Това семейство държи на парите и на престижа — те не биха останали тук през цялата година. Летата около Киев са топли и неприятни, нали?

Аника кимна, но все още се колебаеше.

— Къде биха отишли Магнусен през лятото? Готов съм да се обзаложа, че притежават вила в Алуща — продължи Джак.

— Това е нелепо. Ти да не си Делфийският оракул?

— Донякъде е такъв — намеси се Али. — Мозъкът на Джак работи различно от моя или твоя. Той може да вижда неща и да прави връзки, за които на нас ни е нужно много повече време.

Аника погледна Али така, сякаш й бяха поникнали крила или пък я беше ударил гръм.

— Това да не е някакво ваше представление или ми правите идиотски номер?

— Защо да е номер? — попита Али толкова разпалено, че Аника се стъписа.

— Ако имаш по-добра идея — предложи Джак на Аника, — сега е моментът да я споделиш.

Известно време Аника остана загледана с блуждаещ поглед в гърба на къщата, която се виждаше в далечината.

— Сериозно ли говориш? — каза тя, обръщайки се отново към него. — Мислиш, че Магнусен е отишъл в Алуща?

— Тогава кой е снайперистът — попита американецът със златиста коса, — който стреля в гората?

Не беше висок мъж, но въпреки това беше внушителен като всички американски агенти, с които Кириленко се беше срещал или бе виждал на разузнавателни снимки. Американецът излъчваше самоувереност, граничеща с арогантност. Кириленко му завиждаше или поне изпитваше известна ревност заради чувството за правомощия, което чуждият агент притежаваше. Той получаваше каквото искаше и правеше каквото пожелаеше с лекота, за която Кириленко можеше само да мечтае. Кириленко беше добър апаратчик, вързан за Русия с кучешки повод. Той си помисли: „Аз съм верен като куче, а американецът е моят господар. Той държи съдбата ми в ръцете си — ръце, които не изпитват болка от студа, не са почервенели, напукани и преждевременно състарени. Той не е виждал онова, което съм видял аз.“ След това през ума му премина искрица на презрение като светкавица, появила се и изчезнала за миг на хоризонта. Каза си: „Така или иначе, какво знае той за живота? Какво би могъл да знае, та той е американец.“