— Мисля, че нямам нищо счупено. — Гласът й беше слаб и изтънял, сякаш идваше отдалече. — Раната е само повърхностна.
— Въпреки това трябва да спрем кървенето.
— Познавам един лекар в Киев — отвърна тя и му каза какъв е адресът и в коя част на града се намира.
Джак даде знак на Али и тя се върна на предната седалка.
— Картата, която взех от офиса за коли под наем, се намира в жабката — обясни той.
Нужни й бяха няколко минути, докато открие улицата, която беше посочила Аника. След това проследи пътя им обратно до мястото, на което се намираха в момента. Тъй като Али беше играла ролята на навигатор на излизане от града, сега не й беше трудно да планира откъде да минат.
— Има отклонение някъде през следващите петстотин метра — обяви тя. — Трябва да направиш ляв завой и след това да караш около пет километра. На светофара отново завиваш наляво и тогава ще се насочим обратно към града.
Киевският квартал „Харковски“ се намираше в южния край на левия бряг на река Днепър. Беше сравнително нов квартал, построен едва през осемдесетте години на двайсети век. Имаше много езера и плажове. Заради превъзходната почва от двете страни на улиците имаше по някое и друго дърво. Редиците от сгради бяха съвременни и многоетажни. Доктор Сосименко живееше в един от тези комплекси с апартаменти, построени в западен стил, които на практика не се отличаваха помежду си.
Жилището на Сосименко се намираше на партера, което беше голям късмет, защото Аника бе окървавена като заклано прасе. Али беше откъснала ръкава на ризата си, за да стегне ръката точно над раната, и сега тя кървеше едва-едва, но цялата лява половина на дрехите на Аника вече беше подгизнала от кръв.
При звука от звънеца лекарят отвори вратата. Очите му се разшириха, когато видя облегнатата върху ръката на Джак Аника. Сигурно и преди я беше виждал в подобно състояние, защото след първоначалната му реакция на изненада той им кимна да влязат вътре, без да губи време да се представят един на друг или да задава въпроси какво се е случило. Беше ясно, че онова, което вижда, е огнестрелна рана.
— Нека да я вкарам в кабинета — каза той на руски.
Беше дребен, закръглен мъж, облечен в костюм с вратовръзка въпреки късния час. Имаше топчест нос, румени бузи и малка червена уста. Беше плешив, като се изключи ивицата червеникаво кафява коса над ушите. Той преведе Аника през покритата с килим всекидневна към коридор, водещ към задната част на апартамента.
— Настанете се удобно — извика им той през рамо. — Разбирате ли какво ви казвам?
— Говоря руски — отвърна Джак.
— Добре. В кухнята има храна и напитки. Моля, чувствайте се свободни да се самообслужите.
След тези думи той влезе заедно с Аника в кабинета и затвори вратата след себе си.
— Добре ли си? — обърна се Джак към Али.
— Бих пийнала нещо.
— Какво по-точно? — попита Джак и се отправи към кухнята, която се намираше зад сводеста врата във всекидневната.
— Няма значение — водка, каквото и да е — отвърна Али.
Тя отиде в банята да се почисти и когато се върна, Джак беше сложил две чаши водка с лед върху масичката за кафе до износения кафяв диван във всекидневната. Рафтовете върху две от стените бяха запълнени с дебели учебници, разделени от богато разнообразие от старинни часовници, порцеланови вази и медни чайници. На третата стена бяха окачени картини — портрети на властно изглеждаща жена, може би покойната съпруга на лекаря, и на един юноша, който или беше негов син, или вероятно бе самият той на младини. Тежките завеси бяха дръпнати за през нощта и вътре беше горещо като в сауна. Джак свали палтото си, защото вече се потеше, а Али се тръшна върху дивана.
— Не си ли гладна? — попита той, докато я гледаше как отпива от алкохола.
— Всяко нещо по реда си — отговори тя с възможно най-твърдия тон, на който беше способна.
Той мина по килима, наведе се над нея, взе чашата й и я остави върху масата.
— Как се чувстваш?
Очите й се взряха в лицето му.
— Всъщност има ли някакво значение?
— Защо казваш това?
Тя сви рамене, отпи голяма глътка от водката си и направи гримаса.
— Господи! Това е ужасно, защо изобщо го пият?
— За да премахнат болката.
Тя обърна глава за момент, сякаш си беше спомнила нещо важно.
— „Трябва да създам система или да бъда роб на нечия чужда“ — цитира тя редове от стихотворение на Уилям Блейк, което Ема много обичаше. — „Работата ми не е да разсъждавам и да сравнявам; работата ми е да създавам.“ Когато кажа това, знам, че тя е все още тук, с нас, и че по някаква причина не ни е изоставила. Защо това е така, Джак? Дали защото имаме още какво да научим от нея, или защото тя има какво да научи от нас?
Читать дальше