Майкъл Конъли - Падане

— Ана, работя.

— О, помислих, че можем да поговорим.

— Е, в момента съм сам и имам няколко минути, но, както казах, работя.

— На някакво местопрестъпление ли?

— Не, по-скоро на разпит. Какво има?

— Ами, две неща. Има ли новини по случая с Клейтън Пел? Пита ме всеки път, когато ме види. Иска ми се да мога да му кажа нещо.

— Всъщност няма. Остана на заден план покрай другата работа. Но сега приключвам и веднага се заемам отново със случая на Пел. Кажи му го. Ще намерим Чилтън Харди. Гарантирам го.

— Добре, Хари, радвам се да го чуя.

— А какво е другото нещо, за което искаш да говорим?

Знаеше какво е, но нещата зависеха от нея. Тя трябваше да попита.

— За нас… Хари, знам, че оплесках нещата с проблемите около сина ми. Съжалявам и се надявам, че не съм развалила напълно всичко. Много те харесвам и ми се иска да се видим отново.

Бош спря пред къщата. Дъщеря му беше оставила лампата на верандата запалена. Не слезе от колата.

— Ана… истината е, че не мога да се обърна от работа. Имам два случая и се опитвам да работя и по двата. Какво ще кажеш да изчакаме уикенда и началото на следващата седмица? Ще ти се обадя. Или ти ми се обади, ако искаш.

— Добре, Хари. Ще говорим другата седмица.

— Да, Ана. Лека нощ и приятен уикенд.

Отвори колата и едва не се изтъркаля навън. Беше ужасно уморен. Товарът на знанието беше тежък. И единственото, което искаше сега, беше да потъне в черен сън, в който никой да не може да го открие.

В петък сутринта Бош стигна късно на работното си място, защото дъщеря му закъсня с подготовката за училище. Когато влезе и тръгна към кабинката си, останалите от отдел „Неприключени следствия“ вече бяха по местата си. Личеше си, че го гледат скришом, и това му подсказа, че историята е излязла в сутрешното издание на „Таймс“. Докато влизаше в кабинката си, хвърли небрежен поглед към кабинета на лейтенанта и забеляза, че вратата е затворена и щорите са спуснати, както винаги. Дювал или също беше закъсняла, или се криеше.

На бюрото го чакаше брой на вестника — любезен жест от страна на партньора му.

— Видя ли го вече? — попита Чу от мястото си.

— Не, не купувам „Таймс“.

Бош седна и остави куфарчето си до стола. Не беше нужно да разлиства вестника, за да намери материала. Беше поместен в долния ляв ъгъл на първа страница. Заглавието говореше достатъчно.

ЛАПУ: Смъртта на сина на съветника е самоубийство.

Забеляза, че като автори са посочени Емили Гомес-Гонзмарт и друг журналист, Тад Хемингс, за когото не беше чувал. Канеше се да прочете съобщението, но стационарният телефон иззвъня. Беше Тим Марсия, камшикът на звеното.

— Хари, с Чу трябва незабавно да се явите в кабинета на шефа. Лейтенантът вече е горе и ви очакват.

— Надявах се да пийна едно кафе, но май ще се наложи да почака.

— Да, налага се. Успех горе. Чух, че съветникът също е в сградата.

— Благодаря за предупреждението.

Бош стана и се обърна към Чу, който говореше по телефона. Посочи тавана, за да му покаже, че трябва да се качат горе. Чу приключи разговора, стана и грабна спортното си сако от облегалката на стола.

— В кабинета на шефа ли?

— Да. Чакат ни.

— Как ще го изиграем?

— Отваряме си устите колкото се може по-малко. Остави на мен да отговарям на въпросите. Ако не си съгласен с нещо, не го показвай по никакъв начин. Просто се съгласявай.

— Както кажеш, Хари — каза саркастично Чу.

— Да. Както кажа.

Нямаше нужда от повече дискусии. Качиха се мълчаливо с асансьора и когато слязоха на десетия етаж, веднага бяха въведени в заседателната зала, където чакаше началникът на полицията. На Бош не му се бе случвало да получи толкова бърза аудиенция при високопоставена клечка в управлението, какво остава за самия началник.

Помещението сякаш беше част от скъпа юридическа кантора — дълга полирана маса и стъклена стена с изглед към административния център на града. Шефът на полицията заемаше челното място, а Киз Райдър седеше от дясната му страна. Трите следващи места бяха заети от съветник Ървин Ървинг и двама членове на екипа му.

Срещу тях, с гръб към стъклената стена, седеше лейтенант Дювал, която направи знак на Бош и Чу да се настанят до нея. Осем души на среща във връзка със самоубийство, отбеляза си Бош. И нито един в цялата сграда, който да дава и пет пари за това, че Лили Прайс е мъртва от двайсет години и че Чилтън Харди е на свобода от също толкова време.

Шефът заговори пръв.