Майкъл Конъли - Падане

Тази история е отчасти идея на Робърт Макдоналд. Много съм му благодарен. Мнозина допринесоха за създаването на този роман и ще ги спомена с радост. Сред тях са Ася Мучник, Бил Маси, Майкъл Пийч, Памела Маршал, Денис Войцеховски, Джей Стайн, Рик Джаксън, Тим Марсия, Джон Хутън, Терил Лий Ланкфорд, Джейн Дейвис, Хийтър Ризо и Линда Конъли.

Огромни благодарности на всички ви.

В „Неприключени следствия“ Коледа идваше веднъж месечно, когато лейтенантът правеше обиколка на отдела и в стила на Дядо Коледа раздаваше задачите като подаръци на шестте детективски групи. Джакпотите бяха кръвта на отдела. Екипите на „Неприключени следствия“ не чакаха да бъдат вдигнати по тревога и съобщения за пресни убийства. Те чакаха джакпот.

Отделът разследваше неразкрити убийства, извършени в Лос Анджелис през последните петдесет години. Състоеше се от дванайсет детективи, секретарка, шеф на отдела, известен като „камшик“, и лейтенанта. Плюс десет хиляди случая. Пет от детективските групи си деляха петте десетилетия, като всяка вземаше по десет години, избрани на случаен принцип. Задачата им бе да изровят от архивите случаите на убийства, да ги преценят и да изпратят отдавна прибраните и забравени веществени доказателства за повторен анализ с помощта на съвременните технологии. Всички ДНК проби се обработваха от новата регионална лаборатория по криминалистика на щата Калифорния. Когато ДНК материал от някой стар случай се окажеше идентичен с генетичния профил на индивид, фигуриращ в която и да било национална ДНК база данни, това се наричаше джакпот. В края на всеки месец лабораторията пускаше по пощата съобщения за съответствията. Резултатите пристигаха ден или два по-късно в сградата на Дирекцията на полицията в центъра на Лос Анджелис. Обикновено в осем сутринта лейтенантът отваряше вратата на кабинета си и влизаше в отдела с наръч пликове. Всеки джакпот се изпращаше поотделно в жълт плик. Като правило случаите се връчваха на детективите, които бяха изпратили ДНК уликите в лабораторията, но понякога джакпотите бяха твърде много, за да бъдат разгледани от един екип. Случваше се детективите да са в съда, в командировка или в отпуска. Друг път джакпотите разкриваха обстоятелства, изискващи изключителен финес и опит. Точно тогава идваше ред на шестия екип. Той се състоеше от детективи Хари Бош и Дейвид Чу. Те бяха плаващата група, която поемаше излишъка случаи и специалните разследвания.

Сутринта на 3 октомври, понеделник, лейтенант Гейб Дювал се появи от кабинета си само с три жълти плика. Хари Бош едва не въздъхна при вида на жалкия резултат от отправените запитвания. Ясно беше, че с толкова малко материал няма да получи нов случай.

Бош се бе върнал в отдела преди около година, след двегодишно прехвърляне в „Убийства“. Но при този втори тур на дълга в „Неприключени следствия“ бързо беше влязъл в ритъма на работа. Не бяха оперативен отдел. Не се налагаше да се втурваш презглава навън, за да стигнеш колкото се може по-бързо на местопрестъплението. Всъщност нямаше истински местопрестъпления. Имаше само досиета и архивни кутии. Беше предимно занимавка от осем до четири с една бележка под линия — в този отдел се пътуваше повече, отколкото в другите. Хората, които се измъкваха безнаказано след убийство — или поне си мислеха, че са се измъкнали, — обикновено гледаха да не се застояват. Местеха се другаде и на детективите от „Неприключени следствия“ често се налагаше да заминат в командировка, за да ги спипат.

Голяма част от ритъма беше месечният цикъл на чакане на жълтите пликове. Понякога на Бош му беше трудно да спи в нощите преди Коледа. Никога не си вземаше почивка през първата седмица на месеца и никога не закъсняваше за работа, ако имаше вероятност да се появят пликове. Дори петнайсетгодишната му дъщеря беше забелязала това повтарящо се нервно очакване и го беше оприличила на менструален цикъл. Бош не виждаше хумора в това и се смущаваше всеки път, когато тя го споменаваше.

Сега разочарованието му от малкото пликове в ръката на лейтенанта беше заседнало като буца в гърлото му. Искаше нов случай. Нуждаеше се от нов случай. Изпитваше необходимост да види изражението на убиеца, когато почука на вратата му и покаже значката си, това въплъщение на неочакваното възмездие, дошло след толкова много години. Изживяването бе пристрастяващо и Бош определено страдаше от абстиненция.