Майкъл Конъли - Падане

— Справих се добре, нали, Хари? — попита Чу. — Казах ти, че ще се реванширам.

— Добра работа, но изобщо не се реваншираш с нея — отвърна Бош.

Забеляза, че дъщеря му вдига глава от книгата. Беше го чула.

— Виж, Хари, харесвам си работата — каза Чу. — Не искам…

Бош го прекъсна.

— Търсят ме. Трябва да се обадя.

Изключи и отговори на другото повикване. Мейсън отговаряше на съобщението от централата.

— Става въпрос за апартамента за медения месец, който сте резервирали за Ървингови. Бил е в „Шато Мармон“, нали?

Мейсън отговори след дълго мълчание.

— Това означава ли, че Дебора и съветникът не са го споменали?

— Не, не го споменаха. Затова сте знаели, че е скочил. Апартаментът. Бил е същият апартамент.

— Да. Досетих се, че нещата при него са се оплескали лошо и затова е отишъл там.

Бош кимна. По-скоро на себе си, отколкото на думите му.

— Добре, Мейсън, благодаря за обаждането.

Затвори. Остави телефона на масата и погледна към дъщеря си. Тя сякаш усети погледа му и откъсна поглед от думите на Стивън Кинг.

— Всичко наред ли е?

— Не — отвърна той. — Никак даже.

Беше осем и половина, когато Бош спря пред дома, в който бе живял Джордж Ървинг. Осветлението вътре още беше запалено, но вратата на гаража бе затворена и на алеята нямаше коли. Бош изчака няколко минути, но не видя движение зад осветените прозорци. Ако Дебора Ървинг и синът й бяха вътре, не го показваха с нищо.

Бош извади телефона и прати съобщение на дъщеря си, както се бяха разбрали. Беше я оставил сама вкъщи с обещанието, че няма да отсъства повече от два часа и че ще се обади при пристигането и тръгването от целта си.

Тя отговори бързо.

ВСИЧКО Е НАРЕД. ПРИКЛЮЧИХ С ДОМАШНИТЕ, ГЛЕДАМ „КАСЪЛ“.

Бош прибра телефона и слезе от колата. Наложи се да почука два пъти и когато вратата се отвори, на прага стоеше самата Дебора Ървинг.

— Детектив Бош?

— Извинете, че се натрапвам толкова късно, госпожо Ървинг. Трябва да поговоря с вас.

— Не може ли да изчака до утре?

— Боя се, че не, госпожо.

— Разбирам. Заповядайте.

Въведе го в дневната и го настани на канапето, на което беше седял и в началото на разследването.

— Видях ви на погребението днес — каза тя. — Чад каза, че е разговарял с вас.

— Да. Той тук ли е още?

— Ще остане за уикенда, но в момента не е у дома. Отиде да види своя стара приятелка. Моментът е много труден за него, както можете да си представите.

— Да, разбирам.

— Желаете ли кафе? Имаме „Неспресо“.

Бош не знаеше какво означава това, но поклати глава.

— Не, благодаря, госпожо Ървинг.

— Наричайте ме Дебора, моля.

— Дебора.

— Да не би да сте дошли да ми кажете, че предстои арест по случая?

— Не. Дойдох да ви кажа, че няма да има арест.

Тя се изненада.

— Татко… тоест, съветник Ървинг ми каза, че има заподозрян. Че има връзка с един от конкурентите, с които е работил Джордж.

— Не, изглеждаше по този начин, защото бях тръгнал в погрешна посока.

Следеше за реакцията й. Тя не се издаде с нищо. Продължаваше да изглежда искрено изненадана.

— Вие ме пратихте в погрешна посока — каза той. — Вие, съветникът и дори Чад спестихте информация. Не разполагах с онова, което ми беше нужно, и тръгнах да разследвам убийство, каквото всъщност е нямало.

Този път тя започна да се възмущава.

— Какво искате да кажете? Татко ми каза, че има данни за нападение и че Джордж е бил задушен. И че най-вероятно е било работа на ченге. Не ми казвайте, че прикривате полицая, който го е направил.

— Случаят не е такъв, Дебора, и мисля, че го знаете. В деня, когато дойдох тук, съветникът ви е казал какво да споменете пред мен и какво да спестите.

— Не зная за какво говорите.

— Например това, че хотелската стая, която е наел съпругът ви, е същата, в която сте прекарали първата си брачна нощ. Или това, че синът ви вече е знаел, че ще пътува насам в понеделник — още преди съпругът ви да излезе в неделя вечерта.

Замълча, за да й даде възможност да осъзнае с какво разполага и какво знае.

— Чад е идвал, защото е трябвало да му кажете нещо, нали?

— Това е нелепо!

— Нима? Може би трябва да говоря с Чад, да го попитам какво му е било казано, когато в неделя следобед му е изпратен самолетен билет.

— Оставете Чад на мира. Много му се събра.

— Тогава вие говорете, Дебора. Защо криете? Не може да става дума за пари. Проверихме застрахователните полици. Всички са напълно нормални, няма клаузи в случай на самоубийство. Ще си получите парите независимо дали сам е скочил, или не.