Майкъл Конъли - Падане

— Виж какво, Чу, нямам време да ти обяснявам надълго и нашироко. Ако имаш проблем с действията ми, иди да видиш записа. Не, по-добре иди до „Стандарт“ на Сънсет Стрип. Знаеш ли къде се намира?

— Да, но защо да ходя там?

— Иди в денонощния им ресторант и вземи диска от камерата на бара за неделя срещу понеделник.

— Добре. Какво има там?

— Би трябвало да е алибито на Макуилън. Обади ми се, когато провериш.

Бош прибра всички доклади в куфарчето си и взе досието отделно, защото класьорът беше прекалено дебел. Тръгна да излиза и Чу попита зад гърба му:

— Ти какво ще правиш?

Бош спря и се обърна към него.

— Ще започна отначало.

Продължи към изхода. Спря при дъската на лейтенанта и постави магнита си в половината на излезлите. Обърна се към вратата и се озова пред Чу.

— Няма да ми причиниш това — каза Чу.

— Ти сам си го причини. Направи избор. Не искам да имам нищо общо с теб.

— Направих грешка. И ти казах… не, обещах ти, че ще се реванширам.

Бош се пресегна и леко го избута настрани, за да може да отвори вратата. Излезе в коридора, без да каже нито дума повече.

На връщане към дома си се отби в Източен Холивуд и спря зад караваната „Ел Матадор“ на Западна. Спомни си коментара на Чу, че Западна се намира в Източен Холивуд. Такива неща са възможни единствено в Ел Ей, помисли си той, докато слизаше от колата.

Нямаше опашка, защото още бе рано. Такеро тъкмо се приготвяше за вечерта. Бош му каза да сложи в една кутия месо за четири тако и да му увие във фолио четири тортили. Добави гуакамоле, ориз и сос. Продавачът постави покупките в голяма торба. Докато чакаше, Бош изпрати съобщение на дъщеря си, че ще се върне с вечеря, защото има твърде много работа, за да се занимава с готвене. Тя отговори, че няма нищо против, и без това умирала от глад.

След двайсет минути влезе в дома си и откри дъщеря си да чете книга и да слуша музика. Замръзна на прага с торба в едната ръка, куфарче в другата и досие под мишница.

— Какво? — попита тя.

— Да не би да слушаш „Арт Пепър“?

— Да, бива ги като фон за четене.

Той се усмихна и тръгна към кухнята.

— Какво ще пиеш?

— Вече си взех вода.

Бош сложи тако с всичките добавки в една чиния и й я занесе. Върна се в кухнята и изяде своите тако, облегнат на умивалника. Когато приключи, се наведе и пи направо от чешмата. Избърса се със салфетка и седна да работи на масата в дневната.

— Как мина училището? — попита той, докато отваряше куфарчето. — Пак ли пропусна обяда?

— Училището беше скучилище, както винаги. Пропуснах обяда, за да се подготвя за теста по алгебра.

— Как мина?

— Сигурно са ме скъсали.

Бош знаеше, че дъщеря му преувеличава. Учеше се добре. Мразеше алгебрата, защото не можеше да си представи живот, в който да й бъде полезна. Особено като се има предвид, че искаше да стане ченге — поне според собствените й думи.

— Сигурен съм, че си се справила. За кандидатстване ли четеш? Какво е това?

Тя вдигна книгата, за да види корицата. „Сблъсък“ на Стивън Кинг.

— Това ми е по свободно избираемия предмет.

— Доста е дебело за училищно четиво.

— Но пък е страшно добро. Да не би да се опитваш да избегнеш темата за двете винени чаши, като не вечеря с мен и задаваш подобни въпроси?

Пак го закова.

— Не избягвам нищо. Имам работа и вече обясних винените чаши в миялната.

— Само че не обясни защо по едната още има червило.

Бош я погледна. Беше пропуснал червилото.

— Кой е детективът в къщата?

— Не се опитвай да увърташ — каза тя. — Не е нужно да ме лъжеш за приятелката си, татко.

— Виж, не ми е приятелка и никога няма да ми бъде такава. Не се получи. Съжалявам, че не ти казах истината, но можем да зарежем темата. Когато и ако си намеря приятелка, ще ти кажа. И се надявам ти да сториш същото, когато си намериш приятел.

— Добре.

— Нямаш приятел, нали?

— Не, татко.

— Добре. Искам да кажа, добре, че не го пазиш в тайна. А не че си нямаш приятел. Не искам да бъда такъв баща.

— Схванах.

— Добре.

— Тогава защо си толкова ядосан?

— Аз…

Млъкна, когато осъзна, че го е усетила съвсем вярно. Беше ядосан за нещо и това си личеше.

— Нали преди малко попитах кой е детективът в къщата?

— Да, знам.

— Е, в понеделник вечерта гледахме видеото с мъжа, който се регистрираше в хотела, и ти веднага забеляза нещо. Каза, че е скочил. Въз основа на трийсет секунди запис.

— И какво?

— Ами цяла седмица гоня собствената си опашка и виждам убийство там, където го няма. И знаеш ли какво? Мисля, че беше права. Каза го от самото начало, а аз не го видях. Сигурно остарявам.