Майкъл Конъли - Падане

— Той повърна ли?

— Не, изобщо. Просто…

Рязко и неочаквано чукане по вратата накара Бош да подскочи.

— Задръж за момент — каза той, стана и закри с тялото си панела от Макуилън. Въведе комбинацията на ключалката и отвори. На прага стоеше Чу и на Бош страшно му се прииска го удуши на място. Успя да се овладее, излезе спокойно и затвори след себе си.

— Какво правиш, мамка му? Знаеш, че никога не трябва да прекъсваш разпит. Какво, да не си някакъв новобранец?

— Виж, исках да ти кажа, че спрях статията. Няма да я пуска.

— Чудесно. Можеше да ми го кажеш и след разпита. Този тип се кани да си признае всичко, а ти чукаш на шибаната врата.

— Не знаех дали не го обработваш, защото си мислиш, че материалът ще излезе. Няма да излезе, Хари.

— После ще говорим за това.

Бош понечи да се върне в стаята.

— Ще се реванширам, Хари. Обещавам.

Бош отново се обърна към него.

— Не ми пука какво обещаваш. Ако искаш да правиш нещо, спри да чукаш на вратата и извади разрешително за обиск за часовника на този тип. Искам да го пратим на криминалистите със съдебна заповед.

— Дадено, Хари.

— Добре. Изчезвай.

Бош въведе комбинацията, върна се в стаята и седна срещу Макуилън.

— Нещо важно ли беше? — попита Макуилън.

— Не, някакви глупости. Е, ще продължиш ли? Каза, че Ървинг бил на балкона и…

— Да, седях зад него, долепен за стената. Веднага щом се обърнеше да влезе в стаята, щеше да се озове лице в лице с мен.

— И какво направи?

— Не зная. Инстинктът надделя. Реших да действам. Пристъпих зад него и го сграбчих. Помъкнах го обратно към стаята. Заради всички онези къщи по склона си помислих, че някой може да ни види. Просто исках да го върна в стаята.

— Казваш, че си го сграбчил. Как точно го направи?

— През врата. Използвах душащата хватка. Като навремето.

Макуилън гледаше право към Бош, докато казваше това, сякаш в думите му имаше още нещо.

— Той бореше ли се? Оказа ли някаква съпротива?

— Да, беше страшно шокиран. Започна да се съпротивлява, но беше малко пиян. Вкарах го заднешком през вратата. Той се мяташе като шибана риба, но не задълго. Никога не е задълго. Скоро заспа.

Бош го зачака да продължи, но това беше всичко.

— Значи е изгубил съзнание — рече той.

— Точно така — потвърди Макуилън.

— После какво стана?

— Отново започна да диша доста бързо, но спеше. Казах ти, беше изпил цяла бутилка уиски. Хъркаше. Трябваше да го разтърся, за да се събуди. Накрая дойде на себе си, беше пиян и объркан и когато ме видя, не можа да ме познае. Наложи се да му кажа кой съм и защо съм там. Той лежеше на пода, подпрян на лакът, а аз стоях над него като Господ.

— Какво му каза?

— Казах му, че се ебава с неправилния човек и че няма да му позволя да направи онова, което баща му ми беше сторил. И тогава нещата станаха шантави.

— Чакай малко, как така са станали „шантави“?

— Започна да се смее. Току-що бях задушил кучия син, а той си мислеше, че е смешно. Опитах се да му изкарам акъла, но беше прекалено пиян. Лежеше си на пода и се смееше до посиране.

Бош се замисли. Не му харесваше накъде върви разказът, защото не беше очаквал подобна насока.

— Значи само се е смял? Не каза ли нещо?

— Накрая успя да се съвземе и ми каза, че вече няма за какво да се безпокоя.

— Нещо друго?

— Това е в общи линии. Каза, че няма за какво да се безпокоя и че мога да си вървя у дома. Отпрати ме, сякаш казваше — е, хайде, довиждане.

— Попита ли го откъде е сигурен, че няма от какво да се безпокоиш?

— Нямаше нужда.

— Защо?

— Защото някак го схванах. Беше отишъл в хотела, за да приключи със себе си. Когато излезе на балкона да гледа надолу, е избирал мястото. Беше решил да скочи и се наливаше с уискито, за да събере кураж да го направи. Така че си тръгнах, а той… той го направи.

Отначало Бош не каза нищо. Историята на Макуилън беше или сложна измислица, или просто прекалено странна, за да е истина. В нея имаше подробности, които можеха да се проверят. Резултатите от кръвните изследвания още не бяха готови, но споменаването на бутилката „Джак Даниелс“ беше нещо ново. Не се виждаше на видеозаписа с Ървинг от рецепцията. Никой свидетел не беше споменал да го е виждал да носи бутилка в стаята си.

— Разкажи ми за бутилката уиски.

— Казах ти, изпи я и после я метна.

— Колко беше голяма? За нормална бутилка ли говориш?

— Не, за по-малка. Беше шестак.

— Не знам какво означава това.

— По-малка бутилка, като манерка. Побира шест добри шота. Аз самият пия „Джак“ и затова я познах. Наричаме ги шестаци.