Майкъл Конъли - Падане

Макуилън най-сетне кимна и направи жест, сякаш искаше да каже: „Какво пък, заслужаваше си да опитам.“

— Паркирах при „Стандарт“ на „Сънсет“. Там ме познават.

„Стандарт“ беше бутиков хотел на няколко преки от „Шато“.

— Добри клиенти са ни. Технически районът е Западен Холивуд, така че не можем да стоим там, но портиерът е наш човек. Когато някой гост иска такси, обаждат се на нас. Винаги имаме кола някъде наблизо.

— И си отишъл там след срещата с Ървинг.

— Да, имат ресторант на име „Двайсет и четири седем“. Никога не затваря и има камера на бара. Отидох там и не излязох, докато не изгря слънцето. Можеш да провериш диска и ще ме видиш на него. Когато Ървинг е скочил, аз пиех горещо кафе.

Бош поклати глава, сякаш историята не се връзваше.

— Откъде си знаел, че Ървинг няма да скочи, преди да отидеш там — още докато си в „Шато“ или излизаш? Това са най-малко петнайсет минути. Доста сериозен риск.

Макуилън сви рамене.

— Той беше временно изваден от строя.

Бош впери поглед в него и накрая проумя. Макуилън беше задушил Ървинг втори път.

Хари се наведе над масата и впери поглед в него.

— Приспал си го отново. Задушил си го, уверил си се, че диша, и си го оставил да хърка на пода.

Спомни си будилника в стаята.

— После си влязъл в спалнята и си взел будилника. Поставил си го до него на пода и си го нагласил да звънне в четири сутринта, за да си сигурен, че ще се събуди. И че ще скочи, докато си записвал алибито си в „Стандарт“.

Макуилън отново сви рамене. Беше приключил с говоренето.

— Страхотен тип си, Макуилън. Свободен си.

Макуилън кимна самодоволно.

— Оценявам го.

— Е, тогава оцени и това. Двайсет и пет години си мислех, че си бил прецакан. А сега си мисля, че така ти се е падало. Ти си лош човек, а това означава, че си бил лошо ченге.

— Нищичко не знаеш за мен, Бош.

— Знам едно нещо. Отишъл си в онази стая да направиш нещо. Не си се изкатерил по стълбата само за да се изправиш срещу онзи. Затова не ми пука, че преди време си опрал пешкира. Пука ми за това, че си знаел какво ще направи Ървинг и не си се опитал да го спреш, а си позволил да се случи. Не, всъщност си помогнал да се случи. За мен това не са дребни неща. Ако това не е престъпление, би трябвало да бъде обявено за такова. И когато всичко свърши, ще се обърна към всички прокурори, които познавам, докато не намеря някой, който да те изправи пред съда. Сега можеш да си вървиш, но следващия път няма да изкараш такъв късмет.

Докато Бош говореше, Макуилън продължаваше да кима, сякаш нетърпеливо очакваше края на заключителната му реч. Когато Хари приключи, отговорът на бившето ченге беше съвсем равнодушен.

— Добре е да знам в какво положение се намирам.

— Разбира се. Радвам се, че ти помогнах.

— Как да се върна в „Блек енд Уайт“? Обеща да ме откараш.

Бош стана и тръгна към вратата.

— Вземи си такси.

Чу тъкмо затваряше телефона, когато Бош се върна в кабинката.

— Какво откри? — попита Хари.

Чу погледна бележника на бюрото си.

— Хотелът зарежда стаите с „Джак Даниелс“. Бутилка във формата на манерка, побираща триста и шейсет милилитра. И бутилката от седемдесет и девета стая наистина липсва.

Бош кимна. Това бе още едно потвърждение на историята на Макуилън.

— А кръвните проби?

Чу поклати глава.

— Още не са готови. От медицинския отдел казаха, че ще излязат следващата седмица.

Бош поклати глава. Беше го яд, че не е използвал Киз Райдър и кабинета на началника да пришпорят изследванията. Отиде до бюрото си и започна да трупа докладите върху досието. Заговори на Чу, без да се обръща към него.

— Как успя да спреш материала?

— Обадих й се. Казах й, че ако го пусне, ще се обадя на шефа й и ще кажа, че купува информация със секс. Предполагам, че дори там това ще се сметне за нарушение на етиката. Може и да не изгуби работата си, но имиджът й ще пострада. Дава си сметка, че ще започнат да я гледат по различен начин.

— Справил си се като истински джентълмен, Чу. Къде са извлеченията по кредитните карти?

— Тук. Какво става?

Чу му подаде папката със списъка на покупки, направени с кредитните карти.

— Ще взема всичко това у дома.

— А какво стана с Макуилън? Прибираме ли го?

— Не. Отиде си.

— Значи си го изритал?

— Точно така.

— Ами разрешителното за часовника? Тъкмо се канех да го разпечатам.

— Няма да ни трябва. Той призна, че е задушил Ървинг.

— Признал е това и ти си го пуснал! Да не си…