Майкъл Конъли - Падане

— Не, Чад — бързо отвърна майка му. — Детектив Бош просто имаше някои въпроси за баща ти. Във връзка с бизнеса му. Всъщност той тъкмо си тръгваше.

Рядко се случваше Бош да позволи на някого да говори от негово име, да лъже и дори да го изгони. Но въпреки това пое ролята и стана от мястото си.

— Да, мисля, че това беше всичко. Искам да поговоря и с теб, Чад, но може да почака до утре. Ще бъдеш тук, нали?

Докато говореше, гледаше към Дебора. Посланието беше ясно, щом ти искаш да му кажеш, направи го тази вечер, защото сутринта отново ще бъда тук.

— Да, ще остана до неделя.

Бош кимна и тръгна към вратата.

— Госпожо Ървинг, имате телефонния ми номер. Обаждайте се по всяко време, ако се появи нещо. Не ме изпращайте.

С тези думи той напусна дневната, излезе навън и прекоси диагонално моравата към колата си.

Докато вървеше, получи есемес. От Мади естествено. Никой друг не му пускаше съобщения.

ЩЕ ЧЕТА В ЛЕГЛОТО. ЛЕКА, ТАТКО.

Застана до колата и й отговори веднага.

ИДВАМ СИ… О?

Отговорът не закъсня.

ОКЕАН.

Това беше тяхна игра. Беше я научил на фонетичната азбука на ЛАПУ и често я изпитваше с есемесите. Или докато пътуваха заедно, посочваше номера на някоя кола и я караше да го прочете във фонетичен код.

Отговори й.

БНМ.

„Браво на момичето.“

Качи се в колата, свали прозореца и се загледа в къщата на Ървинг. Осветлението в стаите долу беше угасено. Но семейството — или каквото беше останало от него — още бе будно горе и се мъчеше да се справи с отломките, оставени от Джордж Ървинг.

Запали колата и пое към Вентура Булевард. Отвори телефона и се обади на мобилния на Чу. Часовникът на таблото показваше, че е едва девет и трийсет и осем. Имаше предостатъчно време. Крайният срок на „Таймс“ за сутрешното печатно издание беше в единайсет.

— Хари? Всичко наред ли е?

— Чу, искам да се обадиш на приятелката си от „Таймс“. Дай…

— Не ми е приятелка, Хари. Направих грешка и съм възмутен от това как продължаваш да бъркаш в раната.

— Аз пък съм възмутен от теб, Чу. Но искам да направиш следното. Обади й се и й дай историята. Без имена, всичко е „от информирани източници“. ЛАПУ…

— Хари, няма да ми се довери. Свалих материала, като заплаших да я съсипя. Няма дори да поиска да говори с мен.

— Напротив, ще говори. Ако иска историята. Прати й първо имейл, че искаш да се реваншираш и й даваш историята. После й се обади. Само че без имена. Информирани източници. Утре ЛАПУ ще обяви, че случаят Джордж Ървинг е приключен. Заключението е, че става въпрос за самоубийство. И задължително й кажи, че едноседмичното разследване е определило, че Ървинг е имал проблеми в брака и огромно натоварване и трудности в работата. Разбра ли? Искам да бъде казано точно по този начин.

— Тогава защо ти не й се обадиш?

Бош зави по „Вентура“ и продължи към „Кахуенга“.

— Защото тя е твоя, Чу. А сега й звънни, прати й есемес или имейл и й предай точно каквото ти казах.

— Ще иска повече. Това е много общо. Ще иска „многозначителни подробности“, както ги нарича.

Бош се замисли.

— Кажи й, че стаята, от която е скочил Ървинг, е същата, в която е прекарал първата си брачна нощ преди двайсет години.

— Добре, това бива. Ще й хареса. Друго?

— Нищо друго. Това е достатъчно.

— Защо сега? Защо не утре сутринта?

— Защото ако се появи в сутрешното издание, ще бъде трудно да се промени. А аз се пазя точно от това. Висш пилотаж, Чу. Това не е заключението, което ще се хареса на градския съветник. Което пък на свой ред няма да се хареса на шефа.

— А истина ли е?

— Да, истина е. А истината излиза на бял свят. Кажи на Гончето, че ако направи всичко добре, ще има допълнителна информация, която ще представлява интерес за нея.

— Каква допълнителна информация?

— После ще ти кажа. А сега действай. Тя има краен срок.

— Винаги ли ще е така, Хари? Просто ми казваш какво да правя и кога да го правя. Аз нямам ли думата?

— Ще имаш думата, Чу. При следващия си партньор.

Бош прекъсна връзката. Докато караше към дома, се замисли за онова, които беше задействал. С вестника, с Ървинг и с Чу.

Предприемаше рисковани ходове и неизбежно се питаше дали не се дължат на това, че го бяха подвели в разследването. Себе си ли наказваше, или онези, които го изпързаляха?

Точно когато започна да изкачва „Удроу Уилсън“, телефонът отново избръмча. Очакваше да е Чу с потвърждение, че се е обадил на журналистката и че материалът ще излезе в сутрешното издание на „Таймс“. Само че не беше Чу.