Майкъл Конъли - Падане

— Хари? — извика Чу от задната седалка. — Какво правиш? Та това е автобус!

В последния момент Бош наби спирачки и рязко завъртя волана наляво. Колата поднесе странично и прегради платното. Автобусът също поднесе и успя да спре на около метър от вратата на Чу.

Бош изскочи навън и тръгна към автобуса с високо вдигната значка. Заблъска с длан по стоманената врата.

— ЛАПУ! Отворете! Спешен случай!

Вратата се отвори и Бош се озова срещу дулото на пушката в ръцете на униформен помощник-шериф. Зад него шофьорът — също униформен помощник-шериф — беше извадил пистолета си.

— Да видим и документи към значката.

— Обадете се на диспечера си. От градския арест пускат заповед за спиране на автобуса.

Той метна документите си на шофьора.

— Вътре имате човек, който ще се опита да убие друг арестант.

Още не беше завършил изречението, когато отзад внезапно настана суматоха, последвана от окуражителни викове.

— Давай! Давай! Убий шибания кучи син!

Двамата помощници се обърнаха, но замръзнаха на място.

— Пуснете ме! — извика Бош.

Шофьорът най-сетне дойде на себе си.

— Бързо! Бързо! Качвай се!

Стовари длан върху червения бутон, който отключваше вратата към задната част на автобуса. Помощник-шерифът с пушката тръгна напред, а Бош изтича след него.

— Извикай подкрепления! — викна той, докато минаваше покрай шофьора.

Помощникът почти веднага падна, препънат от арестант, който някак се беше изхитрил да изпъне окования си крак на пътеката. Бош не спря. Прескочи помощника и продължи към дъното на автобуса. Вниманието на всички затворници беше насочено към дясната страна, където Бош видя Клейтън Пел, наведен към мястото пред него. Беше увил верига около врата на Чилтън Харди и го душеше отзад. Лицето на Харди бе станало пурпурно и очите му сякаш всеки момент щяха да изхвърчат от орбитите си. Не можеше да се защити по никакъв начин, защото китките му бяха закопчани за кръста.

— Пел! — извика Бош. — Пусни го!

Викът му се изгуби в хора на мъжете, окуражаващи Пел да направи обратното. Бош направи още две крачки и се метна към Пел, като го отхвърли назад, но заедно с Харди. Осъзна, че Пел е закопчан за веригата, с която душеше Харди. Същата верига, която трябваше да е около кръста му.

Бош сграбчи веригата, като викаше на Пел да престане да дърпа. Помощник-шерифът успя да се изправи, но не можеше да пусне пушката, за да се притече на помощ. Чу мина покрай него и се опита да сграбчи веригата около врата на Харди.

— Не, дръпни ръката му! — извика Бош.

Чу задърпа едната ръка на Пел, Бош се зае с другата и скоро надвиха дребния мъж. Бош махна веригата от врата на Харди и той политна напред, удари глава в облегалката пред себе си и се свлече на пътеката в краката на Чу.

— Оставете го да умре! — извика Пел. — Да се гътне, шибаняк скапан!

Бош го блъсна назад в седалката и го натисна с цялата си тежест.

— Малоумен тъпак — изсъска му той. — Заради това отново влизаш зад решетките.

— Не ми пука. И без това навън не получих нищо.

Тялото му се разтресе и сякаш силите го напуснаха.

Започна да стене и плаче, като не спираше да повтаря: „Искам го мъртъв, искам го мъртъв.“

Бош погледна към пътеката. Чу и помощник-шерифът оказваха помощ на Харди. Той бе или в безсъзнание, или мъртъв. Помощникът проверяваше пулса на шията му, а Чу се беше навел и бе доближил ухо до устата на Харди.

— Трябват ни парамедици! — извика помощникът на шофьора. — Бързо! Не напипвам пулс.

— Идват! — извика шофьорът.

Вестта за липса на пулс предизвика радостни викове и вля нови сили у останалите затворници, които задрънчаха с вериги и задумкаха с крака по пода. Бош така и не разбра дали знаят кой е Харди, или това бе проява на внезапна жажда за кръв.

Сред цялата врява се чу кашляне. Погледна надолу и видя, че Харди идва на себе си. Лицето му все още бе тъмночервено, а очите изцъклени, но успяха да се фокусират за момент върху Бош. После помощник-шерифът застана помежду им.

— Добре, свести се — съобщи той. — Диша.

Думите му бяха посрещнати с дюдюкане от арестантите. Пел нададе пронизителен писък и цялото му тяло се разтресе. Писъкът сякаш събираше в себе си целия му живот, изпълнен с мъка и отчаяние.

Вечерта Бош стоеше на задната тераса и гледаше към ивицата светлини по магистралата. Още беше облечен с най-добрия си костюм, макар че лявото рамо беше омачкано и изцапано по време на борбата с Пел в автобуса. Искаше му се да пийне нещо, но се въздържаше. Беше оставил плъзгащата се врата отворена, за да чува музиката. Беше избрал музиката, към която винаги се връщаше в сериозни моменти. Франк Морган с тенор саксофон. Най-доброто нещо за оформяне на настроението.