Майкъл Конъли - Падане

— Мисля, че да. Ще се видим утре вечер.

Бош си тръгна. Чу беше спрял колата точно отпред и Хари седна до него.

— Е, взе ли й телефона? — поинтересува се Чу.

— Я карай — отвърна Бош.

В сряда сутринта Бош и Чу решиха да отидат в съда, за да видят първата стъпка в съдебния процес срещу Чилтън Харди. Макар присъствието им да не бе необходимо при първото явяване на Харди пред съда за повдигане на обвинението в убийство, те искаха да бъдат там. Рядко се случваше следовател да пипне някое от истинските чудовища на този свят, а Харди беше такова чудовище. Искаха да го видят окован и изкаран на показ пред Народа.

Бош беше проверил в градския арест и знаеше, че Харди е в автобуса, превозващ бели затворници. Той бе вторият, който трябваше да излезе по график. Това означаваше, че появата му в съда ще се състои най-рано в десет сутринта. Хари имаше време да си изпие кафето и да прегледа статиите за разследването в сутрешните вестници.

Телефоните в кабинката звъняха, без да бъдат вдигани, журналисти и продуценти оставяха съобщения и търсеха коментари или специален достъп до продължаващото разследване. Бош реши да се махне от шумотевицата и тръгна към съда. Докато с Чу обличаха саката си (без да се наговарят, бяха дошли на работа с най-добрите си костюми), Хари усети погледите на всички в помещението върху себе си. Спря при бюрото на Тим Марсия и му каза къде отиват. Добави, че ще се върнат веднага след изправянето на Харди пред съда, освен ако натовареният с делото прокурор не иска да разговаря с тях.

— Кой ще води делото? — поинтересува се Марсия.

— Маги Макферсън — отвърна Бош.

— Маги Страшната? Мислех, че е в Долината.

— Беше. Сега се занимава с тежките престъпления. Което е добре дошло за нас.

Марсия се съгласи.

Слязоха с асансьора. Пред сградата дебнеха репортери. Някои разпознаха Бош и се вдигна врява. Той мина покрай тях без коментари и с Чу излязоха на тротоара. Пресякоха Първа и Бош посочи монолитната сграда на „Таймс“.

— Кажи на гаджето си, че се е справила много добре с днешната си статия.

— Казах ти, не ми е никакво гадже — запротестира Чу. — Направих грешка с нея и я поправих. Не съм чел статията, но до каквото и да се е добрала, било е без моята помощ.

Бош кимна и реши най-сетне да го остави на мира. Случката с журналистката беше минало.

— А твоята приятелка как е? — подразни го Чу.

— Моята приятелка? Веднага щом се запозная с нея, ще я питам и ще ти кажа.

— Стига, Хари. Трябва да действаш. Видях я как те гледа, човече.

— Не беше ли ти онзи, който се оклепа здравата, като позволи работните отношения да се превърнат в нещо повече?

— Твоето положение е съвсем различно.

Телефонът на Бош избръмча. Извади го и погледна екрана. Говорим за вълка, а той — в кошарата. Обаждаше се Ана Стоун. Бош посочи телефона, за да предупреди Чу да си държи езика зад зъбите.

— Доктор Стоун?

— Това май означава, че не си сам.

Гласът й беше напрегнат.

— Не съм. Какво има?

— Ами не знам дали има някакво значение, но Клейтън Пел не се върна в центъра снощи и се оказа, че не е отишъл на работа след подписването на показанията.

Бош спря. Трябваха му няколко секунди, за да проумее чутото.

— Още ли го няма?

— Няма го. Научих току-що, когато дойдох.

— Обади ли се в работата му?

— Да, разговарях с шефа му. Той каза, че вчера Клейтън се обадил, че бил зле, и така и не се появил. Обаче напусна центъра веднага след като си тръгнахте. Каза, че отива на работа.

— Добре, а надзираващият го инспектор? Било ли му е съобщено снощи?

— Не снощи. Обадих му се, преди да звънна на теб. Каза, че не знае нищо, но ще пусне проверка. След това потърсих теб.

— Защо си чакала досега? Няма го от почти цяло денонощие.

— Казах ти, току-що научих. Не забравяй, че това е доброволна програма. Имаме правила и всеки трябва да ги спазва, когато е тук, но ако някой изчезне по подобен начин, рядко може да се направи нещо. Чакаш да видиш дали ще се върне и съобщаваш на Комисията за пробации и предсрочно освобождаване, че е напуснал програмата. Но заради случилото се миналата седмица и защото е свидетел по делото, реших да кажа и на теб.

— Добре, схванах. Имаш ли някаква представа къде може да е отишъл? Има ли приятели или роднини наоколо?

— Не, няма си никого.

— Добре, ще звънна тук-там. Обади ми се, ако научиш нещо.

Бош затвори и погледна Чу. Започна да го обзема безпокойство. Струваше му се, че май знае къде се намира Пел.