Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Включи радиостанцията си и зашепна, за да не издаде местоположението си.

— Гейнс, застанал съм пред участък от тротоар. Мисля, че се пада на юг. Твоите координати?

— Близо до теб, лейтенант. В центъра на сградата, или поне така ми се струва. Голяма стая: бар или може би дрогерия.

— Нещо при теб?

— Нищо.

Лу изчака, наострил слух, давайки си сметка, че лицето, което бе побягнало, можеше още да е тук, да се спотайва и да чака подходящ момент, за да се измъкне.

— Ще проверя на запад и после на север, като заобиколя обратно към теб — прошепна в радиостанцията си той. — Ти стой там и бъди нащрек!

— Разбрано.

— Със светнато фенерче — добави лейтенантът, за да е сигурен, че някой от тях няма да сбърка другия с човека, който преследваха.

— Разбрано.

Болд тръгна внимателно да заобикаля огромния подземен квартал, като оставяше следи и се връщаше по стъпките си, когато се налагаше. Той пълзеше под паднали греди, прекрачваше през счупени прозорци и си проправяше път през входове, нащрек за прогнили греди или други отломки, които можеха да паднат неочаквано върху главата му, както и за заподозряния, който можеше да изскочи зад него и да се метне на гърба му. Откри, че целият е плувнал в пот, че е мокър и изгаря от горещина от главата до петите, отделяйки токсините на страха.

Изведнъж се появи още кал и лейтенантът се зачуди дали не бе вървял в кръг. Той нагази в калта, стигна до някакъв вход и се покатери по могила от железа, някога били противопожарна стълба. Лъчът на фенерчето му освети Гейнс, която го гледаше объркано.

— Изчезна — каза тя. — Изпари се.

— Но кой беше? Някой бездомник? Похитителят на Сюзан Хебрингър? Убиецът на Чен? — Болд пробва отново портативната радиостанция, но се чу само бръмчене. — Може би са го хванали на повърхността.

— С тези неща не можеш да видиш и на пет крачки пред себе си. — Боби отлепи цветния плексиглас от стъклото на фенерчето си. Лу направи същото. Двамата поеха по обратния път, като сега водеше Гейнс.

— Свистенето, което чухме — каза Болд, обявявайки накъде са тръгнали.

— Да — съгласи се тя.

Изминаха още двадесет минути в лутане през врати, коридори, складови помещения, разпилени боклуци и невъобразими отпадъци, преди лейтенантът да отвори предпазливо вратата, водеща към една разхвърляна стая, три и половина на четири и половина метра, където имаше видими следи, че е била обитавана. Някогашното складово помещение с тухлени стени беше без прозорци. В него имаше дюшек с одеяла и пластмасови щайги от мляко, пълни с картонени кутии от храна. С облечената си в ръкавица ръка Болд включи една портативна луминесцентна лампа и стаята оживя. Това скривалище бе като сандък със съкровище за детектива.

Човекът, превърнал тази стая в свой дом, бе сложил върху поставена на блокчета от пенобетон врата газов котлон, няколко бели пластмасови туби, пълни с вода, и кутия с книги. Лейтенантът веднага усети свежестта на въздуха; мускусната воня на Подземието беше изчезнала почти напълно. Едва тогава Лу се сети, че лампата в помещението се захранваше с батерии, а не с газ. Той извърна бавно очи, докато се обръщаше, и видя половин дузина газови бутилки, високи по метър и двайсет. Сиви бутилки. Пълни с кислород. Клапанът на едната бе счупен и от него се чуваше свистене.

— Лейтенант? — В гласа на Гейнс прозвуча въпросителна нотка. Тя знаеше, че озадаченият му израз означава само едно — че се е сетил за нещо, за което тя не е помислила.

Болд се обади:

— Ето, че високото съдържание на кислород в кръвта на покойния господин Чен внезапно получи обяснение. — Той бръкна в една от щайгите от мляко и измъкна гумена серпентина от новогодишно парти, от онези, които се развиват, като духнеш от единия им край. — Смятам, че нашият господин Чен сигурно е провалил нечие парти.

Понеже не можеше да прави почти нищо, докато бе отстранена от работа, Матюс, неспособна и нежелаеща да се отдаде на принудително бездействие, отново постави Маргарет на първо място сред своите ангажименти. Тя знаеше, че тази нейна мания да си запълва времето надхвърляше допустимите граници; знаеше, че възникваше истински проблем, когато й се наложеше да си разреши малко отдих; знаеше, че понякога този род мании връхлитаха човек, когато най-малко можеше да си го позволи. Но най-вече дълбоко в себе си психоложката знаеше, че принудителното бездействие щеше да й даде възможност да хвърли критичен поглед върху себе си, да преразгледа своите цели и стремежи, да се сблъска с факта, че нямаше с кого да прекара деня. Нямаше представа какво иска за себе си — мъж, семейство, кариера, почивка, независимост, хоби, кауза? Матюс се опасяваше, че ако си направеше труда да спре и да помисли върху това, празнотата на сегашното й съществуване можеше да се окаже твърде непреодолима. Обикновено тя живееше, за да решава проблемите на другите, било в Обществена безопасност, било в приюта. Идеята да се изправи пред собствените си проблеми я объркваше, а това на свой ред я връщаше обратно към откриването на Маргарет, към желанието да направи нещо, за да й помогне.