Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Този процес й позволяваше съзнателно да пренасочи вниманието на Уокър от нея самата към Нийл — още един напълно преднамерен акт от нейна страна. Лени Нийл в момента бе под наблюдение. Ако не друго, това усилие можеше да им даде възможност да арестуват младежа, докато се опитва да извърши ново покушение върху него. Тя попита:

— Това ли предизвика яростта ви в моргата? Не беше само смъртта й, нали Феръл? Беше нещо повече. Причината бе, че тя го е харесвала, даже го е обичала. А вие сте били изолиран. Не е ли така? — Матюс си помисли за слушащия Ламоя. — Ето, аз съм тук, на един ъгъл на „Марион“, а вие сте в кафенето — какъв е смисълът в това, Феръл? Можем да седнем двамата и да обсъдим всичко: нашето дело срещу Нийл, какво знаете за двете изчезнали жени. Мери-Ан я няма, но аз съм тук заради вас, Феръл.

— Заради мен? Не мисля така. Кажете го на Мръсния Хари. Той е заплаха за вас, Дафни. Предупредих Ана, но тя не ми обърна внимание. Вижте докъде я доведе това.

Мозъкът й се смрази и сега видя събитията от последните два дни в съвсем нова светлина, като начаса съжали за посоката, в която току-що бе тласнала толкова внимателно младежа. Уокър, Прейър или който там я бе накарал да изскочи от яхтата си, обзета от паника, я беше тласнал също така под закрилата на Ламоя. И Феръл по някакъв начин го знаеше, чувстваше се обиден от това и правеше паралел със загубата на сестра си. Огромният психологически проблем, който това щеше да предизвика — първо, идентифицирането й със сестра му от негова страна, после, нейното собствено имитиране на любовната връзка на Мери-Ан с Нийл — можеше никога да не бъде разрешен, дори и при най-съпричастния пациент. Уокър се бе оказал наблюдател на моментно повторение на сцената и сега тя започна да съзира сложността на събитията, които бяха променили тона му към нея, бяха го тласнали отвъд почти неуловимата линия, разделяща обожанието от омразата.

— Положението е сложно — каза психоложката, внезапно отмаляла и студените тръпки на страха полазиха по гърба й.

— Ще ви помогна, ако вие ми помогнете — отвърна той, възвърнал неочаквано детинския си тон.

Смяната на 180 градуса бе твърде бърза и твърде убедителна. Той страдаше от психическа неуравновесеност. Беше променил поведението си прекалено бързо.

— Не искам да ви лъжа, Феръл. Искам да ми помогнете с каквото можете за изчезналите жени. — Помисли си, че поне една кола вече идваше към мястото, където се намираха. Може би дори Ламоя беше превключил телефонния номератор, за да може да следи разговора по мобилния си телефон и сега слушаше, докато и той самият се придвижваше насам.

— Защо не запазите маса за нас двамата? — попита Матюс. — Аз ще дойда при вас в „Сиатълс Бест“ и ще седнем да поговорим. — Колко още отправни точки трябваше да подаде на Ламоя? Беше му дала както адреса, така и името на заведението. При това положение бе сигурна, че е безопасно да напусне телефонната кабина и да се приближи до Уокър. — Феръл?

— Довечера в десет. Бъдете пред вратата на приюта. Ако видя, че сте сама, ще поговорим. Ако не сте… — Тя отново чу повърхностното му учестено дишане. Можеше да си го представи как се поти, макар да му е студено; възбуден, но и уплашен. — Не бъдете глупава, Дафни.

Психоложката чу отново съскането на парата, но един голям камион зави иззад ъгъла и паркира до някаква спряла кола. Отблясъкът на слънчевите лъчи по бронята му я заслепи и скри от погледа й витрината на кафенето.

— Феръл? — извика Дафни, пусна телефонната слушалка и тръгна по тротоара към заведението. Отначало вървеше, но когато шумът от кафенето, разнасящ се от мобилния й телефон, се усили, тя ускори крачка, а накрая се затича. Блясъкът на витрината намаля с промяната на ъгъла, от който я виждаше при приближаването си, стъклото премина от сребристо в черно и в крайна сметка отново стана прозрачно.

Слушалката на телефонния автомат се полюшваше на шнура си.

Джетата на Ламоя зави иззад ъгъла, заобикаляйки паркирания камион. Той прояви предпазливост и не слезе от нея — просто искаше да й покаже, че е наблизо и може да разчита на подкрепление.

Но беше твърде късно. Феръл Уокър си беше отишъл.

В 21 и 48, няколко часа след като бе разговаряла с Феръл Уокър, Матюс спокойно караше ремонтираната си хонда на юг по Първо авеню. Черното й кожено портмоне, в което бе лейтенантската й полицейска значка, се подаваше от дамската й чанта. Болд очевидно бе упражнил натиск върху капитан Шийла Хил да я върне на работа, защото не се бе събирала ревизионна комисия, нито се бе провело официално преразглеждане на случая. Бяха й се обадили по телефона, че срещата й с Уокър е одобрена, а това означаваше, че отново бе на работа.