Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Но начинът, по който уреди тази среща — присвоявайки си моя опит да го уговоря да се видим в някое затворено пространство, което би било по-изгодно за нас, — и фактът, че Лу разполага с безспорно доказателство, че Уокър е посещавал Подземието, пък и онзи тип, който се е изплъзнал на Лу и Боби там долу… а лейтенантът никога не е харесвал съвпаденията и внезапно си е помислил, че Уокър или наистина знае нещо за Хебрингър и Рандолф, или дори има пръст в изчезването им… и ето докъде ни доведе това.

— Ето докъде ни доведе — повтори сержантът.

Матюс почувства неговото неодобрение към ролята, която тя трябваше да изиграе, и оцени сдържаността му да не го изкаже на глас. Полагайки огромно усилие да изглежда спокойна и хладнокръвна, Дафни каза тихо:

— Слушай, Джон… Мисля, че го тласнахме отвъд ръба с това, че Нийл бе освободен на предварителното разглеждане на делото и с последвалия ми опит да се дистанцирам от него. Прецених погрешно нещата. Ако Мери-Ан му липсва толкова, колкото си мисля, значи в даден момент той ще се опита да се домогне до мен. Подобни мании водят до отвличане. Това е моя територия. Знам какво говоря — каза тя в отговор на отрицателното му поклащане с глава. — Може да го направи със съвсем невинна цел, например изповед — да се освободи от вината си, че знае повече, отколкото ни казва — или заради нещо… много по-сериозно. И ако ме докопа…

— Той няма да те докопа.

— … трябва да мислиш нестандартно, нещо, в което си добър. Апартаментът на Нийл е едната възможност. Другата може да е семейният дом — мястото, което е загубил, когато бизнесът му е тръгнал зле. Напълно възможно е да е и някой рибарски кораб. — Дафни срещна погледа на Ламоя и понижи глас. — Тези места означават нещо за него. Той ще ме отведе на някое подобно място.

— Няма…

— Ако хората ти ме изгубят — прекъсна го тя, — провери местата, които споменах. Следващото място е мостът „Аврора“.

— Господи… ти си не по-малко луда от него.

Матюс продължи със служебния си тон:

— Ако аз изчезна, Джон, не ме търси по стандартния начин. Обещай ми това. Времето е наш неприятел, нали? Той е организирана личност. Знае какво прави. Живее, за да контролира положението. Когато усети, че е загубил контрол, както стана по-рано, започва да действа. Това е единственото, което го отличава от хората, които наричате „откачалки“. Повярвай ми, ако ме хване и после загуби контрол над положението… — Не пожела да завърши мисълта си дори и наум. — Просто ме намери, Джон. И то бързо. Няма значение как, просто ме намери.

— Заклевам се — отвърна вечният нарушител на правилата.

Сержантът разпери ръце, невероятна покана от мъж като него. Психоложката пристъпи колебливо напред, притеснена, че може да се шегува. Но не беше така и тя се притисна до гърдите му, чувайки сърцето му, което бумтеше като барабан. Опита се да измисли нещо смешно, което да каже, за да тушира момента и за двамата, но усещането на обгръщащите му я ръце и чувството за пълна безопасност я стиснаха за гърлото и не можа да изрече нито дума. Дафни се притисна в него и той стегна прегръдката си, и за един кратък момент в душата й се възцари абсолютен покой.

Сега, докато караше покрай витрините на „Ол Нюд“, някакъв пияница пристъпваше несигурно зад препълнена пазарска количка, туристите се смесваха с градската субкултура, като никой не обръщаше внимание на другия, тя се възхити на толерантността, на съвместното съжителство на две толкова различни в културно отношение обществени прослойки. Почувства се като инжектирана в това съжителство, подобно на ваксина в заразена кръв, когато мина през площад „Пайънър“, където групи хора се тълпяха около улични музиканти, прошарени хипита продаваха евтини бижута върху обърнати с дъното нагоре кашони и колежани чакаха на опашка пред музикални клубове.

— Проба, едно, две — каза Матюс на глас в празната кола.

Специално нагласената й Моторола изграчи в отговор:

— Прието, Дикой 35 35 Човек, който подмамва други в клопка. — Б.пр. .

Тя не бе харесала кодовото име, което й дадоха за тази операция, но не беше във властта й да го коментира.

След няколко завоя психоложката влезе в паркинга на църквата, пред който имаше табела с надпис: „СТРОГО ОХРАНЯЕМ ЧАСТЕН ПАРКИНГ — ПРЕВОЗНИТЕ СРЕДСТВА ЩЕ БЪДАТ ВДИГНАТИ“, и сложи картончето на разрешителното си върху таблото на хондата, преди да я заключи. Косата й бе пусната свободно над ушите, за да прикрива миниатюрната слушалка, която я свързваше с радиомрежата на патрулите. Изпробва устройството още веднъж, докато пускаше ключовете в чантата си.