Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Тя реши да говори колкото се може по-малко — Уокър бе поискал тайната среща… нека той да говори.

С приближаването на фигурата приликата й с Уокър намаляваше, а страхът на Матюс се увеличаваше. Бедрата на идващия като че ли се движеха твърде плавно, походката му изобщо не приличаше на тази на Уокър. Той беше изпратил свой заместник, някой, който да й предаде съобщение.

Мускулите й се стегнаха; ужасно й се искаше бърборенето в ухото й да спре. Не можеха ли просто да млъкнат ? Приближаващата се личност вдигна дясната си ръка и на Дафни, както и на гласа в слушалката, едновременно им мина една и съща мисъл: нож. На снайперистите бе наредено да бъдат в готовност, на баретите бе обявена „бойна тревога“. Но във вдигнатия нагоре бял юмрук не проблесна метал. Ръката хвана качулката и я смъкна. Показа се къса, но остра коса. Гладка кожа. Чип нос. Беше млада жена, насочила се към приюта, нищо повече.

— В почивка ли сте? — попита момичето Матюс, която все още таеше надеждата, че то може да е пратеник на Уокър.

— Нещо такова. Чакам някого. — Тя си спомни смътно лицето му — Кармин? Керълайн? Карли?

— В този дъжд? — учуди се девойката.

— Карли ли ви беше името?

— Да. Вие сте Матюс, нали? Полицайката.

Мълвата бързо се бе разпространила. Репутацията й на полицай би могла да дистанцира момичетата от нея завинаги. Или — хрумна й малко късно — Карли проверяваше дали е попаднала на правилния човек за съобщението?

— Точно така.

— Пълно ли е? — попита девойката, като посочи вратата. Понякога от приюта слагаха на пост пред входа някой доброволец, за да информира закъснелите, че няма повече свободни места. Имаше и табела за същата цел, но момичетата рядко й обръщаха внимание.

За първи път през последните петнадесет минути слушалката в ухото й мълчеше милостиво. Командващият операцията я беше изключил, за да й даде възможност да мисли спокойно, а и за да е сигурен, че заподозряното лице няма да долови тъничките гласове, идващи от нея. Дафни не си бе направила труда да провери, но заяви на момичето, че все още има свободни места; нервите й бяха изопнати до скъсване заради съобщението на Уокър, което все още не беше получила.

— Не знаех, че пушите — каза Карли, преценявайки погрешно причината, поради която психоложката стоеше почти незащитена под дъжда. — Добре ли сте, госпожице Матюс?

Девойката посегна към дръжката на вратата — голям пръстен от ковано желязо. Дафни се отдръпна настрани и попита:

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — Карли я изгледа озадачено. — Може би съобщение от някого? — настоя Матюс.

Девойката спря и психоложката се напрегна в очакване. Карли се поколеба пред отворената врата и каза:

— Маргарет се установи на онова място на юг от Сейф. Заедно с онова другото момиче. Това ли имахте предвид?

Маргарет. Същият спазъм отново сви сърцето й. „Ох!“ бе всичко, което успя да изрече. Карли мина през вратата и отекващите й по каменния под стъпки постепенно се отдалечиха навътре в подземния коридор.

Слушалката пропука и Матюс чу диспечера да дава отбой на голяма част от участниците в операцията по наблюдението. Тези команди почти на секундата бяха последвани от мъжки глас, който се намеси и се идентифицира само като Сивия. (При полицейските радиокодове цифровите комбинации бяха толкова много, че на оперативните работници се даваха разнообразни условни имена, като се започнеше от тези на животни — Улфи и Дъмбо, — и се стигнеше до прозвища, като Спарки и Хутър, както и наименования на различни цветове.)

— Имаме си униформен, момчета. Горе главите. Кола осемдесет и девет на ОШС идва откъм Йеслър.

— Осемдесет и девет? — повтори уточняващо Дафни, като забрави да прикрие факта, че говори в микрофона.

— Осемдесет и девет, потвърждавам — отговори й Сивия.

Коомандващият операцията се намеси:

— Да проверим това, Южен. — Инструкцията бе отправена към Обществена безопасност — южният полицейски участък — и към диспечера на Сиатълското полицейско управление, който ръководеше радиовръзките. Обикновено старшият офицер следеше операциите оттам, но тя познаваше Болд — той едва ли щеше да стои в командния пункт.

— Излишно е — каза Матюс. Тя погледна към втория етаж на закрития паркинг и мястото, където знаеше, че се е усамотил Ламоя, като внезапно изпита копнеж за някаква връзка с него, иронично подметната фраза, успокояващ поглед, нещо, което да оправи ситуацията, защото тя изобщо не беше наред. Дори й се стори, че видя движение там горе, от задната страна на една кола. Въобразяваше ли си? — зачуди се психоложката.