Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Въздухът, невероятно студен и миришещ на влага и прах, секна дъха на Болд и той едва не се закашля. Двамата с Гейнс носеха електрически фенерчета, върху стъклата, на които бе залепен червен плексиглас, така че матовата червеникава светлина, която излъчваха, стигаше едва на осем крачки пред тях, помагайки им да напредват, без да издават присъствието си.

Придвижваха се наведени или пълзешком сред газопроводните тръби и плетеницата от кабели. Лу насочи снопа светлина зад тях, осветявайки внушителен каменен зид, който изникна от мрака, едва разпръснат от бледия лъч на фенерчето. Двамата се покатериха върху ниска купчина от счупени тухли. На лейтенанта му се стори, че чу шум от бягащи плъхове, но побърза да отхвърли тази мисъл. Тези твари не бяха сред домашните му любимци.

Двамата с Гейнс излязоха на нещо, което някога трябва да е било тротоар на едно по-ниско ниво на Трето авеню, или както бяха наричали тази улица през XVIII век. Тротоарната настилка се състоеше предимно от къси и масивни талпи от секвоя, някои вече изгнили, но повечето учудващо здрави и запазени. Болд съзря вдясно от себе си старите фасади на магазини — призрачни и обезпокоителни. Над главата му голяма част от тръбите и кабелите се преплитаха в невъобразима бъркотия. Ламоя я беше описал отчасти в своя доклад за ареста, извършен до църквата. Тук долу наистина имаше друг град, осъзна Лу и за любознателния му дух това му се стори до известна степен очарователно.

На тавана стоманени двойно Т-образни греди подпираха огромна тръба, която според него трябваше да бъде главния водопровод. Десет-дванадесет метра по-нататък тротоарът изчезваше под дебел слой кал — един участък, който се оказа краят на голяма локва, образувана от теча на спукания водопровод. Лейтенантът насочи червения лъч на фенерчето си към калта и видя низ от следи — стъпки от нечии обувки или ботуши. Недостатъкът на червената светлина беше, че размазваше очертанията им. С разтуптяно сърце, Болд се наведе по-ниско. „Следите са скорошни — осъзна той. — Господин Чен? Екипът за спешна медицинска помощ?“ Дали пък не принадлежаха на някой друг, на самото лице, което в момента преследваше?

Когато нагазиха в дълбоката до глезен кал, шляпането от краката им му се стори много шумно и го обезпокои. Той вървеше напред, като внимаваше да не повреди отпечатъците от обувки, които искаше да запази за хората от техническия екип. Болд не беше от хората, които вярват в предчувствията и свръхестествените дарби; вярно бе, че понякога проявяваше необичайната си способност да се поставя на мястото на жертвата, да съпреживява престъплението от нейната гледна точка по някакъв вътрешен, почти осезаем начин, но той отдаваше това на богатата информация, натрупана по време на дългогодишната му практика, а не на някакво магическа дарба. И пак на опита си отдаваше способността, своята и на другите, да усеща кога следата е гореща — игличките по кожата от повишения адреналин, които предупреждават ловеца за близостта на плячката му. Точно това чувство изпитваше сега — остро предчувствие, сякаш нечия ръка можеше всеки момент да му нанесе удар от сенките.

Вдясно пред тях тясната, покрита с кал ивица на тротоара се разширяваше, защото част от стогодишния тухлен зид се бе срутила. На това място те можеха да надзърнат през него в подземния комплекс, виждайки напречното сечение на неговата история. Преди няколко десетилетия стените бяха разрушени, беше излят бетон и бяха поставени стоманени греди. Сандра Бабкок и нейният археологически екип щяха да възхваляват подобна находка години наред. Но за момента Болд даде знак на Гейнс да тръгват и те оставиха зад гърба си дълбоката кал, продължавайки да следват дирята от стъпки. На всеки няколко метра лейтенантът спираше и се ослушваше, като слухът му бе изострен до крайност. Той чу някакво свистене, но не можа да определи откъде идваше то. Отгоре? От тунела на автогарата зад тях?

Приглушената червена светлина на фенерчето му се натъкна на фина паяжина, разпростряла се вдясно и вляво от него, и той си даде сметка, че по пътя си не беше срещал такива препятствия — някой неотдавна бе минал оттук и бе обрал всички паяжини. При липсата на отпечатъци от обувки, които да следва, тъй като калта бе останала далеч зад него, лейтенантът продължи, воден от драскотините по бетона, като показваше с ръка пътя на Гейнс: през една отворена врата вляво, надолу по някакъв коридор, после през друга врата вдясно. Свистенето несъмнено ставаше по-силно. По-близко. Болд докосна ухото си и Боби кимна утвърдително — и тя го беше чула.