Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Подът на коридора бе покрит с листова стомана, а стените му бяха облицовани с метални плочи. Лампите във вътрешността му се запалиха с отварянето на вратата. Това беше един дълъг десетина метра изкуствено направен проход, водещ право нагоре към друга врата.

— Детективе?

— Водете ме.

Те направиха двайсет или трийсет крачки, преди да се изкачат по късо стълбище с метални стъпала като на противопожарна стълба, което ги изведе до друга стоманена врата с надпис, предупреждаващ за аларма. Ибърсън изключи алармата и я отвори. Тя водеше към подземно помещение с големи табели „ИЗХОД“, насочващи пешеходците към стълбище, извеждащо на повърхността. Самото помещение ужасно много напомняше на подземието на банката, което Вандърхорст бе показал на Болд. Ако директорът не бъркаше посоките, дори бе възможно това помещение да има обща стена с банката. Подземието миришеше на прясна боя и плесен. За първи път лейтенантът чу над главата си бученето на уличния трафик — звук, който бе отсъствал в тунела на автогарата.

Ибърсън каза:

— Почти всички подземни изходи, които съм виждал, изглеждат така. Празни помещения с табели, указващи посоката на движение.

Болд се обърна и се втренчи в стената, през която ги беше извела вратата. И в нея имаше следи от зазидани прозорци. Коридорът, през който бяха минали, свързваше тази стена с тунела на автогарата.

Полицаят остана загледан за няколко секунди в стената, глух и сляп за всичко останало. Представи си Хебрингър и Рандолф в това помещение — трансцендентален момент, в който видя образа на мъж, влачещ за ръцете изпаднала в безсъзнание жена. Това беше един неясен, размит образ, породен не от нещо, което е станало в тази стая, а от собственото му съзнание. Той знаеше отлично това, но вместо да го прогони, остави фантазията си да се развихри. Мъжът държеше жената за китките. Косата й се влачеше по пода. Блузата й беше скъсана, сутиенът — издърпан надолу, така се виждаше дясната гърда, главата й беше отпусната безжизнено на една страна. Убиецът отвори сивата врата и Болд откри собствената си ръка върху студената й стомана. Убиецът погледна назад, но преди лейтенантът да види лицето му, то изчезна, както и самият мъж. Сюзан Хебрингър лежеше на пода на изкуствения проход, свързващ подземието с тунела. Внезапно очите й се отвориха и се втренчиха в полицая. Лицето и тялото й се преобразиха в тези на Чен, работника от общинската ВИК служба. Чен имаше рана от тъп предмет на тила и тя кървеше. После той също изчезна.

— Чухте ли нещо от това, което току-що казах? — попита го директорът.

Болд вдигна пръст, за да го накара да замълчи. Огледа вратата, сякаш беше лаборант от техническия екип, като прокара пръсти по ръба й, протегна нагоре ръце и опипа пролуката при пантите. С глас, който му прозвуча като чужд, той попита:

— Колко често се проверяват алармите? Алармите на вратите?

— Аз… ами…

Лейтенантът даде знак на Ибърсън да мине заедно с него през противопожарния изход, те влязоха в стоманения проход и Болд затвори вратата зад гърба им.

— Включете алармата — нареди той.

Директорът активира отново алармата с леко трепереща ръка.

— Окей? — попита полицаят.

— Окей — отговори Ибърсън.

Лейтенантът отвори вратата. Не се задейства никаква аларма. Той погледна многозначително спътника си.

— Мамка му, няма начин — каза изумено директорът. — Простете френския ми — побърза да добави, за да замаже положението.

Болд разгледа алармата и забеляза един кабел, който излизаше от нея. Изолиращато му покритие беше изрязано и един тънък проводник беше извит, за да свърже две от четирите разноцветни жици. По-голямата част от кабела беше срязана и той вече не беше свързан с алармата. Полицаят показа на другия мъж промените.

— Мамка му — възкликна Ибърсън, без да се извини за езика си.

— Проверете другата — каза му Болд, като посочи към задния край на коридора. Директорът хукна натам. Проходът закънтя оглушително под краката на бягащия мъж, сякаш през него минаваше самолет.

Лейтенантът се обърна да огледа коридора в момента, в който Ибърсън мина през отсрещния противопожарен изход и излезе в тунела на автогарата. Директорът затвори вратата след себе си. Когато миг по-късно влезе отново, появяването му беше съпроводено от тишина. Не се задейства никаква аларма.

— Проклет да съм. Как разбрахте това? — Изненадата на мъжа изглеждаше искрена. Ако имаше нещо общо с бърникането по вратите, значи беше дяволски добър актьор.