Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Тогава да минем през него.

— Добре, но трябва да си сложите оранжев елек и каска.

— Ще го преживея.

Десет минути по-късно Ибърсън водеше Болд през левия тунел, като вървеше срещу автобусния трафик. И двамата носеха оранжеви елечета „Дей Гло“ и жълти каски. Министерството на транспорта използваше доста голямо количество двойни автобуси с хармоника по средата. Наричани „дракони“ заради задната им част, която винаги се влачеше като опашка след предната, те бяха дълги близо петнайсет метра и бяха ненавиждани от всички мотористи.

— Ако ви кажа, че идва дракон — предупреди директорът, — прилепете гръб към стената и дръжте краката си зад бялата линия. Задниците им се изнасят малко встрани, така че не се предоверявайте на очите си.

Те минаха покрай сива врата с надпис „Авариен изход — задейства се аларма“ и лейтенантът попита за изходите.

— АЕП — обясни му Ибърсън. — Аварийни евакуационни пътища. По два във всеки тунел.

— Къде излизат на повърхността?

— Повечето представляват спираловидни стълбища, завършващи с люкове на тротоара.

Болд беше минавал по Трето авеню години наред и никога не беше забелязвал по тротоара да има люкове.

— Какви люкове?

— Гледани отгоре, приличат на метални плочи. Допускам, че два от пътищата водят към съседни сгради, но Бог ми е свидетел, че повечето извеждат право на повърхността.

— Разкажете ми за онези, които водят към съседните сгради. — Лу осъзна, че тези здания може да са включени в списъка на Бабкок.

— Вижте какво, при цялото ми уважение към вас, аз поддържам тунелите осветени и сухи, и с работеща вентилационна система. Не съм запознат толкова подробно с аварийните евакуационни пътища.

Нямаше какво толкова да се гледа. Приближи се автобус и лейтенантът притисна гръб към извитата бетонна стена. „Драконът“ профуча край него, като издърпа вратовръзката му изпод елека. Ибърсън изобщо не спря да върви.

— Бих искал пълно копие на оригиналните строителни планове — заяви Болд, — в това число на вентилационната и канализационната системи.

Директорът спря да крачи и изчака спътникът му да го настигне.

— Не съм ги строил аз, детектив, но ще видя какво мога да направя за вас. — Въпреки че беше лейтенант, а не детектив, Лу не поправи мъжа. Ибърсън посочи две шахти на платното. — Тук срещнахме проблеми за първи път. Нормалното отводняване не ни затруднява, ние имаме помпи, които се справят отлично с определен обем вода, но те се оказаха безпомощни при спукването на водопровода. Преди да разберем какво става, тук долу имаше половин метър вода. Достатъчно, за да трябва автобусите да се превърнат в хидроплани, така че затворихме тунелите. Наводнението беше пробило вентилационната тръба. Водата не излизаше от отводнителните шахти, както си бяхме помислили отначало; проблемът не беше в помпите. — Той посочи голяма решетка, монтирана високо на бетонната стена. — Не ме питайте как, защото и досега не сме разбрали, но през това бебче се изливаше същински водопад.

Болд каза:

— Другият авариен изход, който подминахме. Той май води към центъра на квартала?

— Малко на север от центъра.

— Бих искал да го погледна — добави лейтенантът и поясни: — Отвътре.

Ибърсън му махна да се дръпне назад, миг преди край тях да профучи един „дракон“, вдигайки вихрушка от прах.

— Не се и съмнявам — отговори той.

Известно време вървяха в мълчание. Междувременно мозъкът на Болд работеше на пълни обороти и сглобяваше едно възможно обяснение за изчезването на двете жени с информацията, дадена му от директора. Той заяви, сякаш знаеше с абсолютна сигурност:

— Вентилационната ви тръба минава през подпорната стена, издигната да затвори достъпа до улицата с магазини, които някога са били разположени на нивото на земята. Когато водопроводът се е спукал, той е наводнил онзи район до такава степен, че тръбата ви се е озовала под водата, създала е вашия водопад и е наводнила тунела.

Стигнаха до вратата. На нея беше изписано числото 19.

Лейтенантът попита:

— От кой вид е: спираловидно стълбище, завършващо с люк, или с излаз в сграда?

Ибърсън сви рамене. Нямаше представа.

— Искате ли да погледнете?

— Да.

Директорът изключи алармата на вратата, въведе Болд вътре и побърза да отбележи:

— Не е от вида с люк накрая.

Полицаят вече беше предположил това, но не каза нищо, защото се опитваше да се постави на мястото на Чен или дори на това на Хебрингър и Рандолф.