Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— По дяволите, не. Аз съм meister 34 34 Майстор. (нем.) — Б.пр. на грила и цар на готовата храна. Мога да ти поръчам всяко ястие, което си пожелаеш, независимо от националността му и неговия вкус, и ще го доставят в рамките на половин час.

— Това е истински талант, форма на кулинарното изкуство.

— Точно така. Аз и кухненският телефон. Всичко е въпрос на техника.

— Лека нощ, Джон — каза Дафни, като му благодари отново.

— Щастлив съм, че сме заедно.

Кучето се шмугна до нея малко преди да се развидели, като стопли краката й и зае твърде голяма част от малкото легло. Тя се събуди след четири часа сън, гладна като вълк, и се взря в красотата на залива Елиът и островите, покрити със сочна зеленина, отвъд; един свят, който не знаеше нищо за нейните проблеми — точно гледката, от която се нуждаеше в момента. Психоложката отвори прозореца и пое с наслада морския въздух. Имаше характерен вкус, който й напомни, че се намираше в Сиатъл.

Ламоя хъркаше шумно в далечната спалня, разрушавайки имиджа си на Дон Жуан с всяко вдишване. Тя се усмихна на себе си и се отърси от умората, почеса Блу зад ушите, където му харесваше най-много, и се приготви за душ с мисълта, че тази сутрин нещата са добре, отиват към оправяне, и че чаша чай и кифличка със сусам не биха навредили на никой.

Въпреки че отначало Болд прояви интерес към входа към Подземието, който Ламоя и Матюс бяха открили, защото той му осигуряваше достъп до стария град, този интерес намаля, когато му обясниха, че всеки квартал от Подземието е изолиран зад подпорна стена и доколкото са видели, не е свързан със съседните. Повече от шест квартала, всеки от които тридесет хиляди квадратни метра, разделяха мястото на смъртта на Чен от приюта. Лейтенантът таеше надежда, че ще успее да получи достъп до това място с помощта на връзките си в университета.

Той започна деня си с разговор с един механик в полицейския гараж, уговаряйки го да хвърли едно око на минибуса на Лиз, понеже беше пропуснал вчерашната уговорка. После написа рязък имейл до капитан Шийла Хил относно временното отстраняване от работа на Матюс, в който предлагаше „положението да бъде поправено до края на деня“, за да може СПУ „да продължи ефективно разследването на случая Хебрингър и Рандолф“. Прочете електронното писмо два пъти, провери го за правописни грешки и го изпрати, убеден, че Хил ще осъзнае грешката си. Политическа кариеристка, Шийла нямаше да посмее да опетни името си, като забави едно действащо разследване, отразено толкова широко в пресата. Болд знаеше, че би било съдебно самоубийство да вкара Матюс в съда заедно с Уокър, преди психоложката да бъде върната на работа, а сега смяташе, че споменаването на Хебрингър и Рандолф от Уокър бе ключово за разследването. Всъщност лейтенантът бе оставил съобщение на гласовата поща на Дафни, в което я окуражаваше да „определи среща“ на Уокър следващия път, когато младежът влезе във връзка с нея. Освен това бе вдигнал под тревога момчетата от отряда за специални операции и техническите служби, така че да имат готовност да отреагират светкавично. Болд искаше Матюс да носи микрофон в часовника си и бе накарал детектив Хайман да напише молба за съдебно разрешение да улавя и проследява входящите обаждания както на служебния, така и на мобилния й телефон. Прокуратурата щеше да уважи молбата. Феръл Уокър усложняваше нещата. Лейтенантът искаше да се срещне с него. Искаше отговори.

След по-малко от час Сандра Бабкок най-накрая се свърза с него, давайки му списък на имоти, притежавани от осем фирми и магазини, които според нея можеха да им осигурят достъп до онази част от Подземието, в която Били Чен бе намерил смъртта си. Този достъп щеше да позволи на Болд да заобиколи отказа на градските власти да му позволят да се спусне долу през дупката в асфалта. Лейтенантът прекара деветдесет минути в дебнене на фирми и магазини, докато успя да си уреди аудиенция при вицепрезидента на банка „Сий Тел“ — оплешивяващ мъж, който миришеше на одеколон. Вицепрезидентът потвърди, че банката е разположена върху старо подземие и извика един човек от поддръжката да придружи Болд при спускането му вътре.

Лейтенантът знаеше, че финансовите операции на Рандолф и Хебрингър са проверени и препроверени. Ако и двете бяха клиентки на тази или на някоя друга банка, това щеше да го разтревожи, но той не можа да си спомни за такава информация и започна да се чуди дали пък екипът му не беше допуснал грешка. Обикаляше ли похитителят из фоайетата на банките в търсене на жени, осребряващи чекове за големи суми? На брюнетки с коса до раменете? Чакането раздразни Болд и той се зачуди какво, по дяволите, можеше да отнеме на един човек от поддръжката осем минути да се добере до фоайето. Понякога осем минути не бяха нищо, но понякога, както в този случай, тридесет секунди бяха достатъчни, за да го накарат да заскърца със зъби.