Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Болд се замисли — вратите с неутрализираните аларми осигуряваха на извършителя достъп до тунела и до мястото, на което извеждаше това подземие. Той се запита отново: това достъп ли беше или път за бягство? А може би и двете? Със свито от предчувствие сърце, полицаят осъзна, че това бе солидно доказателство — извадените от строй аларми само потвърждаваха теорията му. Той премисли отново нещата: изход или вход от тунела на автогарата, изход или вход от подземието на някаква сграда на Трето авеню.

— Това не му помага — промърмори Болд.

— Какво е това? — попита Ибърсън, изучавайки саботирания кабел на вратата на тунела, както беше постъпил лейтенантът с този на вътрешната врата. — Отново същата история.

Лейтенантът тръгна по коридора, като се спираше пред всяка плоча на стената му, удряше с юмрук по нея, мушкаше пръсти в пролуките около нея и я дърпаше силно, сякаш се опитваше да отвори шкаф, който е останал без дръжка. Като проверяваше по този начин плочите, той стигна до края на прохода, после се обърна и се зае със северната му стена. Когато удари третата плоча откъм тунела на автогарата, тя издрънча шумно. Болд направи знак на директора да се присъедини към него и двамата пъхнаха пръсти в цепнатините около нея, опитвайки се да я издърпат. Изведнъж плочата изскочи на десетина сантиметра от стената. Поддържаше я жица — със същия цвят като онази, използвана при обезвреждането на алармите, — увита около задната страна на плочата.

През отворилата се пролука нахлу влажен, застоял въздух. Миришеше на тресавище.

Докато бъркаше в джоба си за чифт найлонови ръкавици, лейтенантът каза:

— Ще трябва да затворите южния тунел. Измислете някакво извинение.

— По дяволите!

— След около десет минути тук ще гъмжи от оперативни работници. — Болд провери обхвата на мобилния си телефон. Нямаше сигнал. — Трябва да изляза на повърхността — каза раздразнено той. — Междувременно ще заключим този коридор. Ще излезем и двамата. Никой да не пипа нищо. И ако ви питат, кажете, че отново има наводнение. Или измислете нещо друго. Но не искам да споменавате нито дума за полиция, за моето посещение, за оперативните работници. Ако се издъните, не само, че ще си изгубите работата, но и ще ви арестувам за възпрепятстване на разследването. Разбрахте ли?

— Разбрах — отговори директорът. Той погледна отново към разкрилия се отвор и поклати глава. — Ако не го бях видял със…

— Не сте го видели — каза Болд.

— Да, да.

— Не сте го видели — повтори строго полицаят.

— По дяволите, не съм. Обаче трябва да информирам шефа си. Ако искате, ще ви свържа директно с него. Затварянето на единия тунел е сериозна работа.

„По-сериозна, отколкото си мислиш“ — едва не каза Болд.

— На горното ниво видях телефонни автомати.

Ибърсън прерови джобовете на панталона си, докато лейтенантът затваряше противопожарния изход зад гърба им.

— Да ви се намират двайсет и пет цента? — попита го той.

Четири от шестте налични патрулки бяха паркирани около участък от търговската част на града, заключен между Второ и Трето авеню и улиците „Кълъмбия“ и „Джеймс“. На дежурните полицаи в тези коли бе наредено да следят зорко за всеки субект, по всяка вероятност от мъжки пол, който изскочи тичешком от вратата на някоя сграда в района или от люковете по тротоарите на някоя от съседните улици. Всъщност, ако някой изглеждаше или се движеше подозрително, то той трябваше незабавно да бъде арестуван и отведен в централния арест на Обществена безопасност.

Останалите две патрулки обикаляха в околностите на този участък. Освен това те послушваха диспечерския радиоканал на градските автобуси, в случай че някой шофьор докладва за нещо необичайно.

След като районът бе отцепен и Болд заведе оперативните работници в подземния коридор, той и детектив втори клас Боби Гейнс от полицейския отряд на Ламоя — първата жена детектив в отдел „Убийства“ — се провряха през отвора, образуван при отместването на стоманената плоча в АЕП 19, и се озоваха в тъмнината на сектор от Подземието, в който вероятно не беше влизал жив човек повече от сто години.

Лу би предпочел да разполага и с още трима-четирима специално обучени бойци от Отряда за бързо реагиране (ОБР), но за целта трябваше да подаде официална молба до спецчастите — нещо, което щеше да отнеме твърде много време. А търпението на лейтенанта и без това се беше изчерпало почти напълно през почти единия час, който му отне да направи това, което се бе подготвил да извърши още щом махна стоманената плоча.