Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Дафни? — Изненадата му изглеждаше истинска, въпреки че нейната беше по-голяма. Заместник-шерифът я хвана за раменете. — Аз… — заекна той — тъкмо идвах да те видя. Исках да се извиня за…

В този момент Матюс не се ръководеше от никаква рационална или логическа мисъл, само от първичния инстинкт да избяга. Никакво обмисляне, никакво умно извинение за халата и гумените ботуши. От устата й се изтръгна нещо, което приличаше наполовина на писък, наполовина на аларма, като каратистски вик при нанасяне на удар. Тя блъсна Прейър в центъра на гърдите и за нейна огромна изненада той отстъпи назад и залитна.

Психоложката пресече улицата и спря за част от секундата на паркинга, търсейки с поглед липсващата хонда, преди да осъзнае, че тя бе в ремонтната работилница на полицейското управление. Зад гърба й Нейтан вече се беше окопитил и се беше обърнал към нея.

— Дафни! Почакай!

Миг по-късно Матюс отключи служебната си кола и запали.

Прейър хукна през улицата към нея.

Във въздуха се разлетяха чакъл и кал, а буксуващият автомобил поднесе по паважа и едва не събори редица пощенски кутии. После прелетя покрай една телефонна кабина, в която според психоложката се намираше автомат номер 945, и тя протегна врат, за да надникне вътре. Беше празна и тя се зачуди къде ли бе отишъл Уокър. При яхтата й? Чевито се гмурна в уличния трафик на червено. Зад гърба й се разнесоха възмутени писъци на клаксони, в същия момент колата поднесе отново и кривна в отсрещното платно, но Дафни завъртя рязко волана, изправи автомобила и го върна от другата страна на двойната жълта линия. Стрелката на скоростомера се отскочи, а чевито се разтърси, преминавайки през някакви дупки с два пъти по-висока от разрешената скорост. В един перфектен свят тя щеше да има както време, така и присъствие на духа да се обади на диспечера и да го помоли да програмира светофарите, така че да не й се налага да спира чак докато стигне до сградата на Обществена безопасност. Ако не друго, поне щеше да се легитимира пред Пътния патрул.

Мокрите улици блестяха като полиран камък. Когато зави рязко наляво, изгуби контрол върху задницата на чевито и сякаш пришпорена с камшик върху зимни кънки, откри, че се носеше с непоносима скорост. Автомобилът се блъсна в предната решетка на една закрита мазда и звуците от чупещо се стъкло й се сториха по-силни и по-отчетливи от нормалното, и все пак не толкова значими, колкото трясъкът от чашата с вино, която бе строшила преди броени минути.

Разбра, че Уокър бе спечелил играта и гневът я накара да натисне педала за газта и да продължи напред. Изобщо не й хрумна да спре, за да се разберат за щетите с другия шофьор; намираше се на три пресечки северно от сигурността. Зад нея останаха още два червени светофара, преди да осъзнае, че току-що бе ударила превозно средство и после бе избягала. Щеше здравата да загази, ако някой бе видял регистрационния номер на чевито й.

Колата спря с буксуване в полицейския гараж и тя избяга от нея, сякаш се беше подпалила. Двама омацани в масло монтьори, дежурни нощна смяна, вдигнаха едновременно глави. Матюс отвори тромаво тежката метална врата на сградата, влагайки сила в едно движение, което обикновено изискваше минимално усилие. Като опря гръб на бетонната стена, тя си пое мъчително въздух и се остави да я завладее първото усещане за сигурност. Червеният блясък на знака ИЗХОД привлече погледа й; поради някаква причина цветът й подейства успокоително. Този коридор миришеше на стари гуми, бензин и човешка пот.

Двама униформени полицаи, даващи нощно дежурство младоци, се приближиха към нея от вътрешността на сградата, като видимо се стараеха да не я зяпат. Жената полицай се обърна и попита:

— Мога ли да ви помогна?

— Лейтенант Матюс — представи се психоложката.

Като се помъчи да скрие усмивката си, младата жена каза:

— Объркали сте мястото, госпожо. Имате ли уговорена среща?

— Аз съм лейтенант Матюс, полицай. — Дафни показа значката си.

— Грешката е моя, лейтенант. — Жената стана сериозна и изправи рамене — същински образец на правилната стойка.

— Ситуацията е специфична — заяви психоложката, опитвайки се да обясни присъствието на халата и гумените ботуши, които очевидно бяха привлекли вниманието им.

Спаси я отварянето на вратата на гаража, откъдето изникна един от омацаните в масло монтьори — цивилен на име Рой, работещ години наред на това място, — който каза:

— Вижте какво, лейтенант — чеви или не, това е служебна кола и тя излезе оттук в чудесен вид, а вие я връщате с откъснат наполовина заден панел. Трябва да напишем доклад по случая.