Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Тя не се смяташе за човек, който лесно може да бъде уплашен — провесени като чирози — и все пак този безутешен бездомник я накара да се свие и разтрепери, докато отпиваше нова глътка вино в опит да се успокои.

— Видение или нещо по-конкретно?

— Не ви ли се иска да разберете? — Хлапашко. Той си играеше с нея.

— Да, иска ми се, господин Уокър.

— Уплашена сте, защото знам повече от вас — каза Феръл. — Разбирам това. Но няма причина да сте уплашена. Ние сме приятели, ние двамата. Аз не бих ви наранил. Вие не бихте ме наранили. Аз мога да помогна на вас, вие можете да помогнете на мен. Кажете, че ще ми помогнете.

Психоложката измести уплашената жена, защото сметна този момент за личен триумф.

— Няма да арестуваме и осъдим Лени Нийл заради вас, господин Уокър. Ще го направим, защото това ни е работата. Колкото до съдействието ви за провеждащото се разследване на изчезванията…

— Тогава си вършете работата — изропта той.

— Вършим си я. Правим точно това.

— Като го оставяте да се измъкне? Като купувате бутилка червено вино и пропилявате нощта?

О боже: той я беше проследил, беше я наблюдавал. Знаеше номера на мобилния й телефон . Тя се насили да се овладее, да бъде психолог, а не жертва.

— Как се сдобихте с този телефонен номер? — Дафни избълва въпроса, без да се замисли, вътрешната й електрическа мрежа беше в пълен хаос заради нежелания коктейл от вино и адреналин. Тя осъзна, че на дисплея на телефона й ще се изпише номерът, от който се обаждаше Феръл, веднага щом прекъснеше връзката. Трябваше да разбере откъде се обажда, но за целта се налагаше да затвори. А не можеше да го направи, защото Уокър разполагаше с информация за Хебрингър и Рандолф. Все още не.

— Защо закривате прозорците? Това разваля гледката.

От нерви Матюс цялата се раздруса. Тя никога не оставяше типове като него да победят, но сега се изкуши да прекъсне връзката. Можеше да гледа заподозрените от другата страна на всяка маса за разпити, като се правеше на самоуверена и отправяше заплашителни погледи, които караха и най-коравосърдечните да размислят два пъти, преди да избухнат срещу нея. Тогава защо не можеше да се изправи срещу Феръл Уокър по мобилния телефон?

Тя прекъсна връзката.

Пръстите й се засуетиха с копчетата на телефона в търсене на номера, от който й бе позвънил младежът.

ТЕЛЕФОНЕН АВТОМАТ № 945

Матюс се втурна към домашния си телефон и набра 911, но в същия момент мобилният й телефон иззвъня отново. Номерът, от който я търсеха, примигна на дисплея:

ТЕЛЕФОНЕН АВТОМАТ № 945

Уокър пак се обаждаше.

— Оператор за спешни случаи — отговори един спокоен глас.

Дафни се представи, изрецитира номера на значката си и поиска адреса на телефонен автомат номер 945.

Докато чакаше отговор, мобилният й телефон продължи да звъни. После млъкна, защото се включи гласовата й поща. След две прехвърляния я свързаха с някакъв началник. Пет минути по-късно, през които началникът провери самоличността й, психоложката най-накрая се сдоби с координатите на телефонния автомат. Адресът беше само на две пресечки южно от дома й.

Когато затвори телефона, изпита чувството, че стените на стаята се приближават към нея — едно чисто физическо усещане — и въпреки че по време на прегледи бе чувала описания на подобни тревожни преживявания от страна на пациентите си, едва сега разбра какво представляваше ужасът от свиването на физическата околна среда. Изведнъж яхтата се превърна в клетка, от която се канеха да я извадят. Уокър се намираше на две пресечки от нея и я наблюдаваше.

Психоложката грабна в движение ключовете на колата, дамската чанта и мобилния си телефон, без да се замисля много-много за факта, че се канеше да напусне сигурността на дома си. Докато трополеше по кея с чифт гумени ботуши „Уелингтън“ на краката и разтворен халат, под който се виждаше бархетната й пижама, Матюс извади пистолета от чантата си и вкара патрон в патронника.

Тя изтича покрай добре облечена двойка съседи, връщащи се от вечеря. Те й направиха път, а жената извика, предлагайки й помощ.

Неясно петно от бял хавлиен плат, Дафни заизкачва с тропот дървеното стълбище, водещо от кея до нивото на улицата под надвисналите клони на кленове и чинари, които се протягаха към нея като дълги костеливи пръсти и я принуждаваха да тича приведена и да маневрира, за да не си извади някое око. С наведена глава, тя връхлетя върху някакъв човек. Неочакваният сблъсък я остави без въздух — отчасти заради силния физически удар, отчасти заради шока. На мъждивата светлина, която хвърляше уличната лампа, психоложката успя да види само една кафява униформа, преди вълната на ужас да я залее като притока на кръв, който нахлува в главата на човек, когато се изправи прекалено рязко. Беше се блъснала в гърдите на някакъв мъж. Висок мъж. Тя вдигна глава и срещна очите на Нейтан Преър.