Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Ламоя го възнагради със специалната си усмивка — усмивка а ла Тони Рандъл, — гарнирана с яркия блясък на един преден зъб.

— Изчезвай — каза му Болд.

— Здравей, мамо, прибрах се — извика силно Ламоя пред предната врата на яхтата. Той вдигна демонстративно една хартиена торба с любимите й кифлички „Айнщайнс Багъл“. — Почерпи ме, или ще ти изиграя номер 29 29 Традиционен поздрав за Хелоуин, използван от децата, които обикалят маскирани от врата на врата и си просят почерпка. — Б.пр. ? — Матюс продължаваше да мълчи, но Джон знаеше, че е вътре и че не би искала той да събуди съседите й.

Предната врата се отвори бавно и психоложката се появи на фона на тъмната всекидневна като сива фигура в долнище на анцук и тънка бяла тениска. Тя изглеждаше добре, противно на мнението й — без грим и с несресана коса, — това беше една Дафни Матюс, която Сержантът не бе виждал преди. И която му хареса.

Джон протегна към нея торбата с кифлички и каза:

— Изглеждаш като онова хлапе в „Екзорсистът“. — Застанал на прага, той усети задушливия, застоял въздух, който излизаше от стаята. Но тя не прие торбата.

Вместо това заяви:

— Имам си предостатъчно кифлички. Защо не се възползваш от поканата ми друг път, Джон?

— Нуждая се от помощта ти — отвърна Ламоя. Когато една жена се правеше на недостъпна, той почти винаги намираше начин да я завладее. Сержантът живееше за такива предизвикателства.

— Имам гатанка за теб — каза Ламоя.

— Махай се.

— Стига де.

— Не искам да играя игричките ти, Джони .

— Напротив, искаш. И ще ти кажа защо: защото не искаш някой да научи отговорите преди теб, а аз разполагам с отговорите , Матюс, отговорите, от които се нуждаеш. Повярвай ми. Ако ми затвориш вратата, ще дам информацията, която имам, на Болд.

Дафни проучи с тъжен поглед лицето му. Вратата се отвори с още няколко сантиметра. Ламоя предвкуси победата си. Той каза:

— Малкият Джо знаеше, че работиш като доброволец в приюта — спомняш ли си? Тази вечер той се е обадил на мобилния ти телефон — номер, с който не би могъл да се сдобие, освен ако не му го дадеш сама. Привлякох ли вниманието ти?

Тя отвори широко вратата и Сержантът влезе вътре.

— Харесва ми как си разкрасила това място. Бомбоубежището на Марта Стюарт 30 30 Известна американска дизайнерка на жилища. — Б.пр. е очарователно.

— Очарователно? — повтори Дафни, сякаш последните думи на Ламоя бяха произнесени на чужд език. Тя сложи резето и заключи секретната брава. Сержантът забеляза полицейския лост от лявата страна на вратата и осъзна, че Матюс се беше барикадирала с него.

— Хавлиени кърпи на прозорците? Страхотно.

— Стига шегички.

— Мога ли да светна лампата?

— Така ми харесва повече.

— Това ме притеснява.

Дафни грабна хартиената торба, надникна вътре и отбеляза:

— Сусамени.

— Препечени, с нискомаслено топено сирене.

— Но как…?

— Матюс, знам повече за теб, отколкото можеш да си представиш. Повярвай ми.

Психоложката го изгледа подозрително. Кифличките й се сториха хубави. Тя намаза едната с топено сирене и отхапа солидна хапка. Наличието на апетит беше добър знак. Заговори с пълна уста, нещо нетипично за нея.

— Пуснаха ме в принудителен отпуск до второ нареждане. Провалих се на теста за алкохол, знаеш ли?

— Да, чух.

— Две-три чаши вино и се провалих. Не бях пияна , Джон. Бях уплашена. Ама на.

— Болд се е заел с това. Ще оправи нещата. Необходима е само малко канцеларска работа. Ще си обратно на седлото след ден или два.

— По-скоро след четири — пет. А междувременно съм без значка и пистолет.

Щом чу тези думи, той разбра, че е бил поканен вътре не заради кифличките, нито заради професионален разговор в извънработно време, а защото психоложката имаше нужда от него. Това нарани гордостта му.

— Какво има?

— Трябва ми нерегистрирано оръжие — отговори тя.

Молбата й му подейства като плесница в лицето.

— Ти, от всички именно ти? — Матюс беше най-отявленият противник на оръжията в управлението.

— Времената се менят.

— Но не чак толкова.

— Интересно как ще ти се отрази една добра доза реалност.

Ламоя каза:

— Серж ме попита какво възнамерявам да правя.

— Ти?

— Останах с впечатлението, че смята, че ние сме започнали да… се сближаваме. Нещо такова.

— Ние?

— Не че това е напълно немислимо — каза той с тон, предназначен да изпробва реакцията й. — Предполагам, че е в сферата на вероятното. Ти и аз. Искам да кажа, че и друг път са ставали странни неща.