Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Щом чу това, вътрешностите на Сержанта се преобърнаха.

— Караш ме да се тревожа.

— Правя ти кафе — поправи го тя.

Ламоя опита резултата от усилията й. Той беше горчив и парещ. Но Сержантът й каза точно обратното. Любители на чая. Какво ли разбираха те от кафе?

— Няма ли да ме попиташ?

— За твоята версия за номера на мобилния телефон?

— Че какво друго?

— Добре, питам те.

— Той е бил в приюта — каза уверено Ламоя. — Името, адресът и номерът на мобилния ти телефон са окачени някъде по дъската за съобщения. Прав ли съм? Уокър говори като бездомник и се облича като бездомник. Нима някой би го попитал какво прави там?

— Хубава теория, но приютът е само за жени, Джон.

— Но от време на време там сигурно влизат и мъже, независимо дали търсят някое момиче или си мислят, че приютът е смесен.

— Така е, прав си.

— Е, някой от тях е бил Уокър. Може би е влязъл с цел. Съвсем съзнателно, в твое отсъствие. И е взел твоя…

Матюс го прекъсна, връщайки се към началото на неговото предположение.

— Това би обяснило защо е наблюдавал приюта. — Мислеше за фигурата в закрития паркинг. Ами ако онези улични хлапета й бяха казали просто това, което са решили, че тя би искала да чуе? Ами ако мъжът, наблюдавал я отгоре, е бил Уокър? И защо изпитваше такава несигурност да сподели, че Нейтан Прейър се е спотайвал в края на кея й? Отговори си незабавно на този въпрос, знаейки, че не е била съвсем невинна по отношение на Прейър, че не бе останала сто процента обективна с него по време на сеансите им. Не че някога бе направила нещо, което би могло да се изтълкува като намек, нищо подобно , но нещо в Нейтан я бе накарало да удължи беседите с него с по няколко минути, беше го оправдало в очите й поради липсата на доказателство за вината му, когато трябваше да преценя всеки негов отговор. По-късно се бе питала дали не се е била оставила да бъде запленена от чара му — нечувана грешка, непростим грях за един психолог. Знаеше, че трябва да спомене за присъствието на Прейър на кея й, но не сега . Не на Ламоя. Страхуваше се, че Сержантът от отдел „Престъпления срещу личността“ може да разреши проблема с един бейзболен удар, а това нямаше да е от полза за никой.

— Приютът е отворен по това време на нощта, нали? — попита той.

Тя му отговори с поглед „не ме карай да правя това“.

— Шефът иска да го задържим за разпит. А аз искам да разбера как се е сдобил с номера на мобилния ти телефон. Обади се на който е необходимо и да се махаме оттук. Тук смърди, знаеш ли?

— Момче, ти наистина знаеш как да поласкаеш едно момиче.

— Да бе — отвърна в същия дух Ламоя. — Така разправят.

Матюс проумя нещата бавно, сякаш учеше стъпките на танц. Просто не можеше да приеме ей така, отведнъж, идеята за Уокър в приюта. Също като при многобройните предишни разследвания, тя смяташе, че първоначалната информация е твърде голяма, за да бъде обработена напълно, като разбъркана супа, която трябва да се избистри, преди да бъде опитана, за да се установи какво съдържа. Но за Ламоя това не беше супа, а спагети и той ги запрати по стената, както правеше винаги, за да види дали ще се залепи нещо. За него Дафни беше част от сместа — Сержантът беше хвърлил там и нея, включвайки я в своята теория. Ламоя не развиваше теории, а по-скоро ги тестваше. Той не вършеше работата си на хартия, а на бойното поле и това до голяма степен обясняваше защо тя се озова пристегната с колан на мястото на пътника в неговата джета малко преди полунощ. Още едно от щурите хрумвания на Ламоя и Дафни в колата му, най-вече за да му прави компания.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я той. Сержантът шофираше безстрашно, както подхождаше към повечето неща в живота. Тя му завиждаше за това, но в същото време мразеше факта, че бе негов спътник.

— Чувствам се засегната, че ме влачиш след себе си, Джон.

Боже, как само обичаше жените.

Психоложката реши да се пребори с последвалото мълчание и каза:

— Съзнанието ти отива на странни места, когато усетиш, че някой те атакува.

— Ти си в безопасност с мен — отвърна той с най-сериозния глас, който някога бе чувала от неговата уста. — Винаги и завинаги. Никой никога няма да се доближи до теб, когато съм наоколо, Матюс.

Тя не искаше да плаче пред него. Загледа се през прозореца от нейната страна само за да премести фокуса на вниманието си и срещна отражението на ококорените си очи. Ламоя галантен? Кой би предположил?

Дафни каза: