Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Бинго — каза тихо Ламоя.

Провери същото място с помощта на друга клечка — откъртено парче хоросан на височината на раменете му. Сенките по стените отново се удължиха, малкото пламъче потрепна и изчезна.

Матюс попита:

— Защо продължаваш да гасиш клечките? Какъв е смисълът?

— Не съм аз — отговори сержантът. — Гаси ги вятърът. — Той вдигна нова клечка помежду им, така че да могат да се видят, но ефектът беше дезориентиращ. Сега сенките се накъдриха и се смесиха на пода. — Тук в хоросана има пробита дупка — каза той сочейки, — тук също. Дупки на воайори , Матюс. Никакви призраци. Никакви таласъми. А перверзни възрастни мъже или поне така предполагам. И може би един значително по-млад. Един, който си пада по една много красива полицайка.

Дафни кръстоса ръце на гърдите си, за да се предпази от побилите я тръпки.

— О, боже — изстена тя. — По-добре да се обадим в криминалната лаборатория.

— Да не прибързваме. Това може да се окаже нещо маловажно — заяви за нейно изумление Ламоя. После пристъпи към нея и прошепна в ухото й: — Той може да ни наблюдава.

Двадесет минути по-късно Ламоя беше отбелязал с тебешир още четири такива дупки в хоросана, през които се виждаха съвсем ясно кабинките с душове, в които се бяха къпали младите жени. Той огледа за последен път тухлената стена, гледаща към походното легло, на което бяха разговаряли Матюс и Маргарет. Кибритената клечка угасна.

Психоложката срещна погледа му и сержантът видя, че очите й бяха пълни с тревога.

— Понякога мразя да съм права — каза тя.

Едно от момичетата попита какво става и Ламоя импровизира, отвръщайки, че е инженер от общината, проверяващ „структурната плътност на химическите съединения, примесени с хоросана“. Отговорът му, изглежда, задоволи девойката, но едновременно с това я смути.

— Работите малко до късно, а?

— Правя го доброволно, млада госпожице. Още не съм се прибирал за вечеря.

— Много сте ентусиазиран за инженер — каза тя. Беше на не повече от седемнайсет и имаше татуировка. Сержантът направи гримаса на Матюс, преди момичето да е отправило към него някоя друга саркастична забележка. Те излязоха през главната врата на приюта и се спряха в един плесенясал приземен коридор, който беше част от църквата.

— Повръща ми се — каза Дафни, кръстосала здраво ръце. — Това е толкова отвратително… толкова нагло… толкова ужасно!

— Я стига — рече Ламоя. — Момчетата започват да пробиват дупки в стените, когато станат на около осем.

— Ти?

— Не питай. Въпросът сега е да намерим тези копелета — защото това не са някакви ранно съзрели хлапета. Това са перверзници, някакви пещерни хора, които заслужават да им отстранят по хирургически път атрибутите. — Той се огледа някак трескаво. — Тези типове са някъде отвъд тези стени и ние трябва да разберем как, по дяволите, са се озовали там. — После добави: — Сега, докато все още можем да им провалим ревюто.

Втората презвитерианска църква, в чието мазе лабиринт се помещаваше приютът, беше отворена от шест часа сутринта до полунощ седем дни в седмицата и приемното време на приюта съвпадаше с нейното. Матюс поведе Ламоя обратно към изключително древното каменно стълбище, по което бяха слезли на влизане. През последната година по същия маршрут бяха минали няколко хиляди бездомни момичета.

— След това ще направим една обиколка на квартала — каза той — и ще потърсим разбити врати, отточни шахти за дъждовна вода, прозорци на мазета — някакъв достъп до мястото от другата страна на тези зидове. — Зидовете бяха изградени от големи каменни блокове и бяха варосани. — Но въпреки че сме длъжни да направим тази обиколка, аз залагам на „Дева Мария“ или както там е глупавото име на тази сбирщина от камбанарии, защото отворените й часове наред порти дават свободен достъп на безделниците. Една врата някъде тук долу и няколко разклатени камъка са напълно достатъчни за целта.

— Ти си истински поет, знаеш ли?

— Знаем ли накъде води всяка от тези врати? — Въпросните врати бяха тежки и стари, от потъмняло дърво с метален обков. Имаха средновековен вид, сякаш бяха взети от подземния затвор на някой замък. Едната беше разположена в края на малък, глух коридор; другата — в стена, която изглеждаше външна. И двете бяха заключени.

— Ние не — отговори тя, подчертавайки партньорството им. — Тук долу е скрита много история. Както и много тайни.