Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Ламоя отбеляза, че и двете врати имат ключалки, които вероятно ще могат да бъдат отворени с шперц.

Психоложката каза:

— Което потвърждава възрастта на това място.

— По-скоро имах предвид колко трудно ще бъде да се разбият — изрече саркастично сержантът. Той обърна лице към Матюс. — Имаме две възможности: можем да говорим със свещената „гарга“, която е на смяна, или, като се има предвид, че е полунощ, мога да се погрижа за нещата както аз си знам и да се озовем от другата страна на някоя от тези врати за по-малко от три минути. — Сержантът извади един солиден нож „Ледърман“. — Не излизай от къщи без него.

— Понеже и аз съм намесена, ще се радвам да извършим нещата легално, колкото и разочароващо да бъде това за теб.

— Значи сега ще ме вкарваш в правия път?

Тя погледна към каменните стени и към готическите арки над главите им.

— Мястото ми се струва толкова подходящо за начало, колкото и всяко друго.

Петнайсет минути по-късно и двете врати зееха отворени. Свещеникът беше плешив мъж с мазна кожа, слабо телосложение и надвиснали над очите вежди, които изглеждаха като пришити към челото му. Държанието му беше спокойно и лъчезарно, сякаш да го вдигат от леглото в полунощ беше част от работата му. А може би беше.

Една от вратите водеше към склад — просторна каменна пещера с почти четириъгълна форма, осветена от голи крушки и покрита с паяжини и няколко пласта прах. Към тавана се извисяваха неустойчиви кули от струпани един върху друг дървени столове и възглавнички за сядане с проядени от мишките червени кадифени калъфки; виждаше се кожен стол, чиято тапицерия беше обелена на облегалките като човешка кожа при дълбоко изгаряне. Имаше свещници и кантонерки, парни грейки и дори изоставен амвон, килнат на една страна. На отсрещната стена висяха стари ръждясали вериги. Матюс изкоментира огромните размери на помещението — то изглеждаше дълго двайсет или дори повече метра. Ламоя си проправи път към вътрешността му, откривайки тунел с нисък таван, който водеше към древна винарска изба, изоставена преди много години също като амвона. Дебелият слой прах показваше, че тук не бе стъпвал нито един безделник.

Матюс си проби път през вехториите и се присъедини към него.

Двамата се изправиха пред една зазидана с тухли каменна арка. Ламоя каза тихо:

— Искаме да отидем там, където някога е водила тази арка.

Свещеникът дочу коментара му и ги информира, че, доколкото знае, всички врати и прозорци, които някога са гледали към онова, което преди сто години е било тротоар, са били зазидани с тухли и хоросан. „Запечатани завинаги“, както се изрази той.

Сладкодумец по природа, свещеникът им заразказва за стар тунел на контрабандисти на ром, който според мълвата минавал под Скид Роу — сега Йеслър Уей, — като започвал от крайбрежната ивица и свързвал няколко църкви и контрабандни питейни заведения, които предшествали Голямата депресия и Сухия режим. „Те свързали стария контрабандистски тунел с тези подземни тротоари, където направили черен пазар.“

Сержантът слушаше разказа с половин ухо, нетърпелив да отвори втората врата. Когато най-накрая я отвори, се оказа, че тя води към дълъг подземен коридор, който минаваше покрай музикална стая, малка библиотека с работещи абсорбатори за влага, килер за дрехи и още няколко стаи с каменни стени, използвани от църковната администрация за нуждите на църквата. Те огледаха всяка от тях, търсейки скрит достъп към Подземието, чието съществуване, след откриването на воайорските дупки и разказа на свещеника, изглеждаше напълно вероятно.

Когато влязоха в нещо, което приличаше на гигантски килер — стая, пълна със стоманени тръби и електрически бойлери, — Ламоя изшътка на психоложката и на свещеника, който не беше млъкнал нито за миг, и притисна ухо към студения, изпотен камък. Като отдръпна глава от стената, сержантът направи знак на Матюс да се ослуша.

— Кажи ми какво чуваш — прошепна той.

Дафни се притисна към влажната студенина на камъка и лицето й придоби цвета на варосаната стена.

— Гласове — промълви тя. — Мъжки гласове.

Разнебитената червена врата, под чиято спечена и напукана боя се виждаха няколко по-стари пласта, беше скрита зад контейнер за боклук в една глуха уличка на половин пресечка от западната стена на църквата. Ламоя може би нямаше да я забележи, ако един бездомник не се беше материализирал сякаш от въздуха. Но когато този мъж се появи в алеята, където до преди миг не бе имало никой, сержантът потърси обяснение. Двамата с Дафни избутаха контейнера настрани и Ламоя завъртя ръждивата топчеста дръжка на вратата.