Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Имам сериозни резерви към този вариант.

Дафни кимна в знак на съгласие, с което го изненада.

— Втора възможност: той е подслушал разговора ми с Маргарет и е видял номера на ръката й… в реално време… в момента на написването му. Докато съм била тук.

Ламоя обмисли чутото, като местеше кафявите си очи от лицето на психоложката към стената и обратно към лицето й.

— Това ли е най-доброто ти хрумване?

— Джон, нали ти се е случвало да знаеш, че си прав за нещо и да си уверен в това, независимо че се опитваш да се убедиш, че не е така? Случвало ти се е, нали? На всички ни се е случвало. Е, сега положението е същото. Права съм. Сто процента.

Той огледа помещението и видя, че момичетата ги наблюдаваха, сякаш бяха някаква атракция.

— Още нещо — каза Матюс с дрезгав глас, възвърнал ожесточеното и мрачно недоволство, което бе прозвучало само преди няколко мига. Тонът й предполагаше конспирация, така че Сержантът се наведе още по-близо към нея и усети топлия й дъх върху врата си. — От месеци насам девойките се оплакват, че това място е обитавано от призраци. — Тя забеляза снизходителното му изражение. — Не, не. Изслушай ме! Не става въпрос за някакви необичайни призрачни звуци, а за това, че някой ги наблюдава — за усещането, че са наблюдавани. Особено под… душовете. — Това игра на въображението й ли беше, или цялата стая беше притихнала? Ламоя погледна по посока на душовете. На нея самата коридорът изведнъж й се стори много по-дълъг. — Джон?

— И ти вярваш на това?

— Напълно и безрезервно.

Той й прошепна:

— Тогава ще започнем с душовете, така че момичетата да не видят какво правим.

— Дадено — съгласи се психоложката.

— И, Матюс, по отношение на доклада: ако се провалим, никога не си ме уговаряла да правим това. Ако ми излезе име на ловец на духове, няма да го преживея.

— Казвали са ми, че в това помещение някога са осолявали месо — рече Матюс, обяснявайки широкия отводнителен канал на тухления под на стаята с душовете, която Ламоя разглеждаше съсредоточено.

— Или конюшня, а може би сайвант за файтони — предположи сержантът. — Ако сложиш отточен канал в мазе, Матюс, особено ако е толкова близко до вода като това тук, то ще се наводни. Факт от живота.

— Тоест?

— Ако Болд не се беше развълнувал толкова от споменаването от екипа за спешна медицинска помощ на Подземието, това може би нямаше да ми направи впечатление. Но отводнителен канал в мазето? Не мисля. Смятам, че това помещение някога се е намирало на нивото на земята.

Тя се огледа, изследвайки старите каменни зидове. Сив хоросан, нанесен немарливо в близкото минало, бе замръзнал там, където се бе стекъл от фугите.

— Значи твърдиш, че от другата страна на тези стени няма пръст?

— Казвам, че лейтенантът се опитва да направи връзка между възможна използваема подземна част от стария град и Хебрингър и Рандолф. Той е човекът, който ми пусна тази муха в главата. Сега ти намекваш за възможността тук долу да се навърта воайор и аз трябва да се съглася с това, да се съглася с теб, защото ти имаш онова усещане — знаеш за какво говоря, нали? — и аз трябва да приема тази възможност, колкото и глупава да ми изглежда.

— Не казвам, че е глупава, Джон.

— А аз го казвам. Глупава е. Но да я пренебрегна? Това ми се струва глупаво на квадрат.

— Няма такъв израз.

— Така ли? Е, в края на тази история може и да има — заяви той. — Не сменяй темата.

Металният капак на отводнителния канал, с диаметър трийсет сантиметра, бе разположен точно в средата на просторната стая. На каменния таван беше окачена бяла пластмасова тръба като временен водопровод за душовете. Помещението миришеше на млади жени, шампоан и сапун, съвсем различно от мъжката баня, и това накара Ламоя да се почувства неловко. При целия си богат опит с жените, той никога не бе влизал в женска баня.

— Загаси лампите — каза й сержантът.

Матюс се подчини без никакъв коментар, без да прекъсва хода на мислите му, потапяйки стаята в пълен мрак — единственият звук бе постоянният, ритмичен плясък на капещата от душовете вода. И тихото дишане на Ламоя.

— Да светна ли с фенерче? — попита тя очаквателно, дори малко притеснено.

Вместо отговор Джон запали клечка кибрит и по ронещите се стени заподскачаха и се заизвиваха сенки. Цялата стая се раздвижи, когато той тръгна внимателно покрай далечната стена, като държеше клечката близо до тухлите и хоросана. Отначало пламъкът й беше ярък, после започна да намалява, сенките се свиха и сержантът я хвърли на пода. Запали нова клечка. Капенето на водата звучеше като туптене на сърце. Той ту сваляше, ту вдигаше пламъка и го движеше отляво надясно в някакъв известен само на него езически ритуал. Пламъкът потрепна, затанцува и после изгасна, оставяйки ги отново в пълен мрак.