Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Освен това е бил обвинен във воайорство — добави Ламоя.

— Той е твой — каза му Болд, съставяйки план за действие. — Няма да се намесвам. Ти заеми председателското място. Аз ще се разхождам из стаята.

— Дадено — отвърна Джон. Когато стигна до вратата на стаята за разпити, той се обърна към Матюс: — Ако видиш нещо, което не ти харесва, ни почукай или ни позвъни. — Любезно предложение, макар и малко покровителствено.

— Ами ако нищо не ми хареса? — извика след него тя.

Сержантът махна към Болд.

— Старостта е с предимство пред красотата — каза той.

Несъразмерно голямата глава на Гари Холи напомняше на тиквен фенер и имаше почти толкова коса. Над стиснатите му устни, които трепереха от едва сдържан гняв, се кипреха изящно подрязани черни мустаци. Зелена горска униформа, бяла риза със закопчана яка и служебни обувки с дебела подметка допълваха външния му вид. Ако вземеха решение да повдигнат срещу него обвинение, щеше да се наложи да разгледат обстойно грайферите на тези обувки.

Ламоя представи Болд като „човекът, който командва тук“. После се настани на един неудобен стол срещу седналия от другата страна на очуканата маса заподозрян. В Кутията всичко беше аскетично и сиво, от виниловата подова настилка до облицования със звукоизолиращи плочи таван, ако не се брояха дупките от инцидентно хвърляни моливи. Болд крачеше напред-назад из помещението и разглеждаше добре познатите му стени, сякаш беше строителен инспектор. По-голямата част от западната стена беше заета от огледало — стъкло с еднопосочна видимост, през което Дафни Матюс щеше да наблюдава разпита.

Холи се оплака с носов хленчещ глас на човек, подложен на стрес и напрежение:

— Това ли получавам, задето се опитах да помогна на дамата? Що за хора сте вие?

Ламоя помълча, както се полагаше на ролята му, и в застоялия въздух в стаята настъпи напрегната тишина.

— Оценяваме факта, че ни отделяте няколко минути, за да ни помогнете в разрешаването на този проблем.

— Имам право на адвокат.

— Да, имате, и можете да се възползвате от него по всяко време. Никой не ви отказва това право. Ако си спомняте, аз вече ви предложих да му се обадите.

— Освен това ме заплашихте, че ще предявите обвинение срещу мен.

— Информирах ви, че намесата на адвокати ще ме принуди да повдигна обвинение срещу вас. Това са фактите, господин Холи. Но все още мога да променя решението си. В момента ние сме двама души, разговарящи за инцидент, който може да остане без последствия. Ако искате да си тръгнете оттук, тогава ще трябва да отменя ареста ви. Ето какво правим тук вие и аз: правим се на фокусници. Упражняваме номера с изчезването.

— А той какво прави? — Холи посочи Болд.

„Разсейва те. Тревожи те.“

— Шефът е тук, за да се увери, че не ви бия и не забърсвам пода с вас, защото аз съм известен с това, че губя самообладание, когато се наложи да защитавам семейството си. Жената, която тормозехте, е полицейски служител, с когото работя — с когото работим заедно. Високо уважавана и обичана от всички. Избрали сте си ужасно неподходяща мишена, Холи.

— Не съм я избирал за мишена.

— Тя ви помоли няколко пъти да я оставите намира. Телефонът й беше включен. Чух всичко.

— Колата й блокираше две улици.

— Тя ви каза да си вървите. Вие пренебрегнахте молбата й.

— Беше неразумна.

— А блъскането по прозореца, борбата с дръжката на вратата и крясъците към шофьора са образец на разумно поведение.

— Колата… блокираше… пътя — каза Холи, раздвоявайки вниманието си между Болд и Ламоя. — Опитвах се да помогна. Колата пречеше на движението. Вие щяхте ли да я отминете просто ей така? Фаровете й бяха включени. Валеше. Вътре седеше жена. Сама.

— Виждате ли? Ето че си дойдохме на думата — рече сержантът. — Как, например, разбрахте, че в колата има жена? Как разбрахте, че е сама?

Мъжът заекна стъписано, но успя да се окопити:

— Защото отидох до прозореца и погледнах вътре.

— Слязъл сте от колата си, за да погледнете през прозорците на хондата, така ли? — попита Ламоя, като се обърна, за да размени поглед с Болд.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Мериленд, преди две години. Искате ли да ни разкажете за обвинението в незаконно нахлуване в частен дом?

Холи пребледня и задъвка долната си устна, сякаш между зъбите му бе заседнало нещо. Той забарабани бързо с пръсти по ръба на масата, а кожата под очите и над тънките му вежди лъсна от пот. Криминалното досие беше като жалон на писта — независимо от това, колко бързо бягаш, той непрекъснато се появява пред очите ти.