Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Направи го и после влез в режим на изчакване — направи няколко кръгчета, — ще бъда при теб след броени минути.

— Много мило от твоя страна, но тук е голяма бъркотия. Ще отида да си взема някои неща от яхтата и ще си наема хотелска стая, както ме посъветва Лу. Той ми предложи „Парамаунт“. Ако искаш да се срещнем там, няма да имам нищо против.

— По-скоро бих искал да се присъединя към теб още сега, да хвана Прейър в крачка.

— Няма закон, който да забранява шофирането из града.

— Виж какво, мога да направя тези обаждания от колата си. Продължавай да се движиш към Сейфко. Ще бъда при теб след пет минути. — Той затвори.

Матюс изпита невероятно облекчение. Той беше постъпил така, както се бе надявала, при това без да го моли, доказвайки, че е предвидим по един непредвидим начин.

Половин миля по-късно облекчението й прерасна в паника, защото когато стигна до игрището Сейфко, двигателят на хондата й внезапно изхърка и спря.

Докато колата й бездействаше край пътя, Матюс се проклинаше, че бе избрала да отиде в такава отдалечена част на града. В цял Сиатъл човек не можеше да намери пуста улица по това време на деня, освен около някой неизползваем спортен стадион.

Внезапно падна завеса от дъжд и заглуши всички други звуци. Психоложката посегна да отвори вратата, но вместо това я заключи, като си напомни да не излиза от хондата.

— Аз съм — каза тя, когато Ламоя отговори на обаждането й по-малко от минута по-късно.

— Къде се намираш? Аз съм в задръстване, трафикът е шибан и само за твоя информация, господин Неоткриваемия Прейър застъпва на дежурство с нощната смяна. Би трябвало да дежури по маршрута на един автобус в центъра на града. Моят човек проверява това. Но има една страхотна новина. — Той направи пауза. — Готова ли си за страхотната новина?

Матюс не мислеше, че е готова. Тя искаше да му обясни, че колата й се е развалила и че се нуждае от помощта му. Но преди да успее да го направи, сержантът продължи:

— Спомняш ли си акта за превишена скорост, който ти подхвърли Уокър в съдебната зала? Този акт е бил съставен не от някой друг, а от Нейтан Прейър.

Светът се срути върху психоложката като масичка за игра на карти, чиито крака са се счупили. Тя се почувства хваната в капан, прикована. Успя само да изломоти:

— Двигателят на хондата ми угасна. Закъсала съм на пътя до Сейфко.

— Как угасна?

— Изхърка и спря. Отбих встрани от шосето.

— Бензинът — каза той. — Тази работа не ми харесва.

— Е, и на мен това не ми е ваканционната мечта — отвърна малко сприхаво тя.

— Може да са те саботирали, Матюс. Не мърдай оттам.

— Имам ли избор?

Телефонът замлъкна и Дафни го пусна в скута си. Беше се надявала, че сержантът няма да прекъсне връзката, защото гласът му й действаше успокояващо, но така и не се беше решила да го помоли да остане на линията. Прейър бе познавал Мери-Ан преди смъртта й. Това я накара да се почувства ужасно уязвима.

В този миг на просветление един автомобил спря зад нея, а фаровете му засияха в огледалата й за задно виждане като същински прожектори. Заслепена от светлината им, Матюс се опита да идентифицира транспортното средство като колата на Ламоя и бързо разбра, че не беше тя.

Дамската й чанта лежеше на пода от дясната й страна. Отбранителният й арсенал се намираше в нея. Психоложката посегна да я вземе и едновременно с това завъртя ключа, двигателят изхърка, а кръвта нахлу в ушите й. Тя стисна презрамката на чантата и се изправи в седалката си. В страничното огледало видя тъмния силует на приближаващ се мъж и се сети отново за закрития паркинг. Матюс си даде сметка за внезапно обзелата я слабост и си каза, че трябва да запази хладнокръвие.

Изтегли чантата в скута си и бръкна в нея, но стреснато дръпна ръката си, защото нечии кокалчета потропаха шумно по прозореца.

— Да ви помогна? — Мъжки глас. Дълбок. Дъждът й попречи да види ясно лицето на притежателя му.

Фюю, фиит. Гумените чистачки танцуваха единственият им познат танц. Сега валеше по-силно и дъждовните капки плющяха като камъчета по повърхността на езеро.

Чук, чук. Отново.

— Мога ли да ви помогна?

Гласът на мъжа беше силен и й подсказваше много. Тя не искаше да поглежда към него, защото знаеше, че зрителният контакт дава власт на нападателя. Молеше се мълчаливо Джон да побърза. Пъхна пръсти отново в чантата, но този път нервно, сякаш се страхуваше да не я хванат.

— Не, благодаря ви. — Каза го прекалено тихо, затова повиши глас. — НЕ, БЛАГОДАРЯ ВИ! ВСИЧКО Е НАРЕД. — А наум добави: — „НЯКОЙ ВЕЧЕ Е ТРЪГНАЛ НАСАМ!“