Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Тогава ще измислим нещо друго.

— Наистина ли, ние ?

Матюс съзря възможно решение — престой в затвора. В женското отделение на затвора щяха да осигурят добри медицински грижи за майката и бебето. Иронията на положението не й убегна — като полицай не можеше да предложи на Маргарет да се постарае да я арестуват.

— Тук ще ти бъде добре през следващите няколко нощи. Това ще ни осигури достатъчно време за размисъл.

— Просто забрави, става ли? Тук съм заради храната, душа и леглото. Не заради теб, не заради съветите, които ми дават. Навън ми харесва. Там имам приятели. Те са ми като семейство.

— Ако не спреш да се друсаш, бебето ти ще се роди пристрастено.

— Това вече го разбрах.

Психоложката хвана ръката на момичето и я обърна, за да се увери, че телефонният й номер още е написан там. Тя напомни на Маргарет, че може да й се обади не като на ченге, а като на приятел.

— Да, да — каза бременната.

Матюс тръгна разочаровано към изхода на помещението. Благодари на Шийла за вниманието, но без да се впуска в подробности. Според стандартите на приюта Маргарет беше в относително добро състояние.

Тя си взе чаша слаб чай и седна сама в ъгъла, опитвайки се да прехвърли наум възможностите за действие. Торбичката за чай остави мокро петно върху масата, щом я извади от чашата. Започна да я движи насам-натам и да чертае мокри фигури по пластмасовата повърхност. Като приключи с чая, все още й се искаше да придума Маргарет да направи нещо, за да я арестуват.

Когато излезе от приюта, видя, че отново бе преваляло. Психоложката прекоси добре осветения паркинг на църквата, отключи хондата и се качи в нея. Веднага си спомни за последното си посещение и за мъжа, който бе забелязала на второто ниво, и въпреки че се опита да се противопостави на импулса да го направи, погледна в огледалото за задно виждане.

Видя, че горе нямаше никой и си каза, че трябва да забрави за случката, но откри, че бе по-лесно да го каже, отколкото да го направи. В пиковия час на деня централните улици бяха задръстени от коли и осъзнавайки, че това щеше да бъде по-малкото зло, тя реши да мине по моста Аврора, готова да пълзи до пет часа, само и само да избегне светофарите в центъра на града.

Излезе от закрития паркинг. Трафикът действително се движеше като кръв по запушена артерия. Отне й десет минути да мине през три светофара. Когато най-накрая успя да завие наляво, Матюс провери в страничното си огледалото дали някой колоездач или нахален шофьор не се опитваше да я изпревари, и забеляза един автомобил със сигнална лампа, който й се стори едновременно познат и непознат. Не беше патрулка на Сиатълското полицейско управление, това бе повече от сигурно. Можеше да е кола на федералните, само че те използваха червени, а не сини сигнални лампи. Сините бяха запазена марка на полицията и на Шерифската служба.

Матюс отдаде реакцията си на факта, че бяха говорили за Прейър преди по-малко от час и мъжът беше обсебил мислите й. Гледката на сигналната лампа събуди в нея едновременно страх и гняв. Нейтан Прейър ли я следеше из града? Следеше я до дома й? Наблюдаваше я в закрити паркинги? Прейър ли беше стоял пред прозореца на килера й и ако да, каква част от самата нея беше видял?

Сега, когато беше толкова очевидно, това й се стори напълно правдоподобно: понеже беше полицейски служител, домашният й телефон и адресът й се пазеха в тайна, но за един заместник окръжен шериф нямаше да представлява никакъв проблем да се сдобие с тях. Беше малко вероятно Уокър да узнае къде се намира яхтата й, докато Прейър можеше да го научи с едно телефонно обаждане.

Тя изчака в пресечката, предизвиквайки истинска буря от гневни клаксони, и когато светофарът светна в жълто, бързо зави наляво, оставяйки колите зад нея да чакат угасването на червената светлина.

Да помоли Ламоя да дойде при нея при това натоварено улично движение отначало й се стори немислимо, но въпреки това направи точно това. Щеше да извърши няколко ловки маневри и накрая да се добере до дома си — ако имаше късмет, ескортирана от колата на Ламоя, който щеше да внимава дали някой я следи.

— Да — отговори сержантът.

— Аз съм.

— Здрасти.

— Слушай, може би вдигам много шум за нищо, но съм почти убедена, че Прейър ме следи и се чудех дали можеш да използваш връзките си в службата, за да провериш дали случайно в момента не е на дежурство и какъв му е графикът. Трафикът е претоварен. И започва да се стъмва. Пътувам към Сейфко. Мисля да му мина в гръб — да завия четири пъти последователно надясно. Знаеш как става.