Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Имам опит с колите.

„В поправянето или в развалянето им?“ — запита се Матюс.

— Всичко е наред.

— Освободете спирачката — нареди й дълбокият глас. — Нека поне ви изведа от тази уличка.

Мястото, на което беше спряла хондата, действително беше ужасно — по средата между две улици. В слабините й се зародиха малки тръпки на ужас, които плъзнаха нагоре по тялото й.

— НЕ, БЛАГОДАРЯ ВИ! — Колко пъти трябваше да повтори това?

Тропането на мъжа по стъклото я изнерви. Искаше да я остави намира.

— Стига! — изрева тя. Не искаше да го казва, не искаше да звучи уплашено. Хищниците се хранеха с такъв страх.

— Опитвам се да помогна — чу се мъжкият глас. — Ще ви блъснат, ако продължите да стоите тук!

Матюс свали страничното стъкло един сантиметър, колкото да се чуят ясно думите и тонът й.

— Искам да се махнете, моля ви.

— Госпожице, опитвам се да ви помогна.

— Махайте се! — Думите й прозвучаха прекалено настойчиво, прекалено обезумяло. Не искаше да стане така. Тя вдигна стъклото и се загледа право напред.

— Госпожице! — Той разтърси хондата и изпробва дръжката на вратата на шофьора. — Освободете спирачките на проклетата кола и ме оставете да ви махна от пътя.

Дясната ръка на психоложката, сега вътре в чантата, напипа дръжката на пистолета. Лявата й ръка се присъедини към дясната и тя вкара патрон в патронника, без да изважда оръжието.

Мъжът извика:

— Някой ще ви блъсне, ако продължите да стоите тук!

Внезапно се чу силен трясък и Матюс подскочи. Помисли, че някой е блъснал задницата на хондата й. Токата на колана на Добрия самарянин се притисна към стъклото на прозореца, при което дюкянът му се озова на нивото на очите й. Тя незабавно реши да открие огън по тази мишена.

— Остави дамата на мира, задник.

Въпреки че не можа да види спасителя си, психоложката разпозна гласа на Нейтан Прейър и през тялото й преминаха тръпки на ужас. Кой беше паякът и кой мухата?

— Не се мотай. Тръгвай! Няма да получиш двеста долара. — Тази остроумна забележка беше произнесена от Ламоя, чийто желан глас Дафни не можеше да сбърка. Следващите му думи сигурно бяха адресирани до Прейър:

— Ти си твърде далеч от дома си, моряко. Изчакай ей там.

Хронометърът на мобилния телефон в скута й продължи да отброява секундите: 3:07, 3:08… Тя изобщо не бе прекъсвала връзката. Сержантът беше чул целия разговор с мъжа, който бе спрял да й помогне. Отвън се разменяха реплики. Страстите се нажежаваха.

Чу се металическото щракване на белезници, познато до болка на всеки полицай. Ламоя информира непознатия:

— Жената ви помоли да се махнете и да я оставите намира. Вие отказахте, което означава, че сте арестуван за тормоз на полицейски служител.

Изненаданият глас на мъжа попита:

— Полицейски служител?

— Имате правото да запазите…

Матюс отметна глава назад. Еднообразният светлосив таван се простираше над нея като небе. Грапавата дръжка на пистолета се затопли в ръката й. Слепоочията й пулсираха, сякаш всеки момент щяха да експлодират.

Появяването на Прейър на сцената беше отприщило цяла лавина от мисли. Тя зърна проблясващата сигнална лампа на колата му в огледалото си за задно виждане и се зачуди кога я беше включил и защо не я бе видяла досега.

Звънтящите й уши се изпълниха с шума на дъжда и тримата спорещи мъже. Хондата се тресеше от силата на водните струи. Прейър беше скрил, че е познавал — или поне срещал — Мери-Ан Уокър преди убийството й. Защо? И какво влияние имаше това върху случая? Върху Дафни Матюс?

Неспособна да понася повече уединението си, тя излезе под дъжда и погледна към онази страна на пътя, откъдето я гледаше Нейтан Прейър през страничния прозорец на патрулната си кола. По сивото стъкло се спускаха ручейчета дъждовна вода и създаваха илюзията, че по лицето на заместник-шерифа се стичаха безспирно сълзи. Погледът на Прейър беше по-студен отвсякога. Дали не беше прочел мислите й? Дали не беше доловил страха й? Беше ли усетил, че знаят малката му мръсна тайна? Дафни искаше да разбере истината — беше толкова лесно да го попита, но толкова трудно да се реши да го направи.

Заместник-шерифът свали стъклото. Сълзите изчезнаха.

— Опитвах се да помогна — извика той.

Матюс кимна. От косата й се разлетяха дъждовни капки, които заблестяха под светлината на фаровете на Ламоя. Тя му викна в отговор:

— Напоследък всички ми помагат.

— Това чакане наистина ли е необходимо? — попита Дафни Ламоя с несвойствено за нея нетърпение, докато двамата наблюдаваха арестувания през еднопосочния прозорец на стаята за разпити.