Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Ще се обадим в Мериленд всеки момент — уведоми го сержантът. — На ваше място не бих си съчинявал разни истории, защото не обичам измислиците. Уважавам хората, които поемат отговорност за делата си. Миналото си е минало, нали, господин Холи?

— Вие сте ерген, иначе нямаше да кажете това — заяви авторитетно заподозряният. — Ако сте разведен, такова нещо като минало няма. Издръжката, гневът, спомените са пред очите ви всеки ден. Тези неща никога не остават в миналото. Във всеки случай не напълно.

— Ами разкажете ми тогава за тези обвинения.

— Бившата ми жена си внуши, че смятам да открадна нашия син. Говоря за отвличане. Изфабрикува куп доказателства, че я тормозя — нито едно от тях не е истинско, — и се сдоби с ограничителна заповед. Жената е психо. Те, разбира се, вярват на жената, а не на мъжа, нали така? Покажете ми един случай, в който са повярвали на мъжа. Ограничителната заповед ми забраняваше да се приближавам на по-малко от трийсет метра от къщата, чиято ипотека изплащах. Можете да проверите това.

— И вие нарушихте заповедта. — Ламоя осъзна, че гласът му прозвуча по-неуверено и съжали за моментната си слабост.

— Влязох в къщата — в моята къща, и то, когато в нея нямаше никой — и взех част от дрехите си, два компактдиска и една снимка на сина ми. И затова ме арестуваха, обвиниха и осъдиха. — Той се намръщи и поклати глава. — Ще ви кажа нещо: тръгнах от щат на щат, опитвайки се да се отдалеча колкото се може повече от Мериленд, като заобиколих Южна Калифорния, защото това място ме кара да се чувствам зле — и накрая дойдох тук, в Сиатъл. Далеч от нея и бих добавил, далеч от сина ми, което ме убива. Ако бяхте баща, щяхте да разберете. — Мъжът направи жест, с който обхвана Болд и цялата стая, и каза: — Само се огледайте. Все още не съм достатъчно далеч от нея.

Лейтенантът проговори за първи път, като попита спокойно:

— Господин Холи, имате ли нещо против нашите оперативни работници да вземат набързо отпечатък от подметките на обувките ви и да огледат колата ви?

— За какво говорите? — Холи имаше такъв вид, сякаш се чудеше дали да се засмее или да заплаче.

— Съгласието ви ще ускори процедурата — посъветва го Болд, — само че вие не сте длъжен да ни сътрудничите и няма никакви гаранции за последствията.

Заподозряният притвори очи като човек, който коленичи пред олтар, за да поиска прошка.

— Всичко, което исках да направя, беше да помогна на онази жена.

— Да излезе от колата или да се махне от шосето? — вметна Ламоя.

— Все още можете да помогнете — намеси се лейтенантът. — След като разсеят подозренията към вас, оперативните ни работници ще могат да се заемат с другите си задължения. — Това не беше съвсем вярно, но звучеше достатъчно убедително.

Сержантът и неговият началник зачакаха отговора му — двама комарджии, очакващи топчето на рулетката да спре.

— Първо, трябва да се обадя на адвокат.

Джон поклати глава.

— Доведохме ви тук за отговори. А сега намесваме адвокати?

— Ако адвокатът каже, че всичко е окей, за мен няма да представлява никакъв проблем да разгледате всичко мое. Обувки, кола, какво ме е грижа?

Изявлението на Холи прозвуча така, сякаш им съдействаше или възнамеряваше да им съдейства, но това беше уловка — и най-глупавият адвокат щеше да го посъветва да не се съгласява на подобно претърсване без съответните улики и обвинения.

Заподозряният им напомни:

— Започвам всичко отначало. Въпреки че трябва да знаете, че премислям и това решение. — Той кръстоса поглед с Болд, на чието лице бе изписано открито разочарование. — Останало ли е на този свят място, където някой — който и да е той — все още е нормален?

Лейтенантът направи знак на Ламоя. Искаше да излязат в коридора да поговорят. И двамата знаеха, че са хванали погрешния човек.

— Благодаря ти, че се срещна с мен.

— Не спомена, че и той ще присъства. — Заместник-шерифът Нейтан Прейър посочи Ламоя така, сякаш се канеше да се сбие с него. Прейър винаги изглеждаше като навита на кълбо змия, готова да ухапе някого.

— Аз съм преводачът — обясни сержантът. — Ти й сервирай глупостите си, а аз после ще й ги разтълкувам.

— Много умно.

Кръглото лице на четиридесетгодишния заместник-шериф и изрусената му коса обикновено го правеха да изглежда десет години по-млад, но през този ден умората беше сложила под очите му нездрави сиви сенки. Раменете му бяха изправени не толкова заради тренировките, колкото заради непреклонната му решимост да не изглежда уплашен в компанията на Матюс и Ламоя, които възнамеряваха да го разпитат. Прейър се бореше с умората си като шофьор, прекарал твърде дълго време зад волана — примигваше постоянно и се блещеше толкова силно, че понякога очите му изглеждаха изхвръкнали от страх.