Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— В такъв случай това, че Хебрингър е била наблюдавана от воайор, може да е просто едно шибано съвпадение — каза сержантът, имайки предвид информацията, с която разполагаха за изчезналата жена, — на което обръщаме ненужно голямо внимание. Може би то ни е водило за носа към задънена улица. И тази вечер аз попаднах в нея.

— А може би не, Джон — намеси се психоложката. — Не трябва да пренебрегваме съвпаденията — обърна се тя към Болд. — Воайорът не е бил тук случайно.

— Продължавайте да търсите — каза им лейтенантът. После посочи оградената с полицейска лента зона. — Накарайте я да „проговори“, а? — И добави с ръмжене: — Едно признание ще ни свърши чудесна работа.

Док Диксън — едър като мечок мъж с полускрити от тежките клепачи очи и широко лице — махна на Матюс, за да привлече вниманието й, а после й посочи своята служителка, която седеше зад плъзгащия се стъклен прозорец на рецепцията, гледаща към чакалнята на съдебния лекар. Неговият сигнал означаваше, че Лангфорд „Лени“ Нийл — вероятният приятел на тяхната госпожица Хикс — е пристигнал току-що и очаква да го приемат.

Матюс му кимна в знак на благодарност, погледна стенния часовник, зачуди се дали да не звънне още веднъж на Ламоя и се примири с факта, че едно телефонно обаждане нямаше да помогне за намаляването на уличното движение. Нищо не би могло да намали сиатълския трафик, дори Бог.

Чувствайки се длъжна да постъпи така, тя бе оставила съобщение на рибарския док, където се бе срещнала с Феръл Уокър, в което беше посочено къде се намира моргата и кога ще се проведе идентифицирането на трупа, с надеждата, че съобщението може да не стигне навреме до скърбящия брат. Въпреки това психоложката не сваляше очи от прозорчето на рецепцията, като се питаше дали все пак Уокър нямаше да се появи.

Матюс никога не бе харесвала моргата и я бе избягвала винаги, когато бе имала възможност. Диксън я управляваше по-скоро като лекар, отколкото като бюрократ, като проявяваше жив интерес към всяко тяло, преминаващо през нейните врати и през юридическата система, която претендираше за контрол над телата след смъртта им. Дафни не беше нито толкова близка, нито хранеше чак такива приятелски чувства към доктора, каквито хранеше към него Болд, но благодарение на лейтенанта изпитваше към този човек дълбоко уважение. Въпреки това, докато повечето детективи от отдел „Убийства“ бяха привикнали и се чувстваха само малко неловко в моргата, Матюс, която рядко ходеше там, намираше подземната обстановка, миризмата на лекарства и тягостната тишина за отблъскващи. Може би чувствата й се дължаха на болничния вид на мястото: луминесцентно осветление; сив килим; бели кантонерки край стените; експедитивни мъже и жени, представители на всички етноси на Сиатъл, облечени до един в бели лабораторни престилки, някои, носещи папки, други, отговарящи на телефонни обаждания. Моргата изглеждаше толкова нормална . Човек очакваше нещо по-мрачно и по-окончателно — влажни каменни стени и прозорци с решетки, заекващ доктор и куца сестра. Това място й напомняше по-скоро за кабинета на нейния акушер-гинеколог. Обстановката изобщо не се връзваше с представите й.

Влезе Ламоя, сержантската значка беше закачена на джоба на сакото му от еленова кожа. Той намигна на служителката на рецепцията — около шестдесетгодишна афроамериканка, — пренебрегна една от младите лекарки, която се опита настойчиво да привлече вниманието му, хвана Матюс през кръста и я поведе към двукрилата летяща врата, през която се влизаше в „камерата за месо“ — главната приемна зала, която даваше подслон на двадесет и едно хладилни чекмеджета и бе обзаведена с три маси за аутопсия от неръждаема стомана с дренажни канали, силни лампи и видеокамери. Психоложката знаеше за съществуването на поне още една зала за аутопсии — по-скоро частен хирургичен кабинет, в който Диксън или главният му асистент от време на време се заемаха с някой деликатен или особено отвратителен случай. Тя се закова рязко на място, не позволявайки на Ламоя да я въведе през двукрилата врата, преди това да стане необходимо, при което сержантът залитна непреднамерено към нея и се допря до тялото й. Те се отдръпнаха внимателно един от друг и за момент Матюс не усещаше нищо друго, освен спомена за допира, съхранен от нервните окончания на кожата й.

— Онзи там нашият човек ли е? — попита делово Ламоя, като отстъпи назад.