Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Имаме ли някаква представа колко време е прекарал тук горе?

Ламоя стисна фенерчето със зъби и направи справка в бележките си, за да е сигурен, че отговорът му ще е точен. Болд не обичаше да се допускат грешки още в началото на разследването.

— Жертвата го е видяла с очите си да стои на това място в продължение на дванайсет минути. До леглото й има будилник — поясни той. — Но воайорът може спокойно да е бил тук много по-дълго, защото тя се е къпала над двайсет минути, а после е дремала известно време в леглото си.

— Открихте ли някакви флуиди или секрети? — попита Матюс един от оперативните работници.

— До този момент нищо, което да се вижда с невъоръжено око. Ако искате, можем да пробваме с луминол и други подобни. — При взаимодействието си с химическия агент луминол под ултравиолетовите или инфрачервени лъчи, човешката кръв започваше да свети в зелено. Съществуваха и други тестове за телесни флуиди от така наречените секретори — хора, чиято кръв съдържаше набор от специфични кръвни протеини.

Сержантът отговори:

— Искаме.

Болд добави:

— Моля. Използвайте всички трикове, с които разполагате, за откриването на слюнка или сперма. Ако намерите нещо, бих искал да се вземе ДНК проба от него и да се изпрати до архивите на щатската полиция и федералните. И независимо дали търсенето ще е успешно или не, искам всичко да бъде картотекирано, както и пълни писмени доклади.

— Дадено.

— Освен всички трегери тук горе, искам да проверите за отпечатъци перилата на всяка стълбищна площадка и от двете страни на чупката. — Той видя изненаданото изражение на оперативния работник и поясни: — Това са местата, за които хората се хващат. Просто го направете.

Лейтенантът даде знак на Ламоя и Матюс да се дръпнат настрани и тримата се уединиха за малко.

— Нещо друго? — попита ги Лу.

Сержантът погледна към хотелската стая на Дънкин. Японецът, който беше инсталирал лазера, му махна. Той му помаха в отговор, въпреки че се почувства глупаво. Оперативните работници никога нямаше да станат полицаи.

— Направила е туристическа обиколка — отвърна Ламоя. — Ходила е и по магазините.

— Някакви по-специални покупки? Бельо, бански, нещо, заради което да се е показала от някоя пробна частично разсъблечена или поне с по-малко дрехи, отколкото е носила на улицата?

— Не се сетих да я питам за това — призна засрамено сержантът. От две години насам Болд се занимаваше с чиновническа работа, но все още притежаваше по-добри инстинкти, от които и да е двама улични детективи, взети заедно.

— Смятате ли, че воайорът се е качил тук случайно?

— Въпрос за един милион долара.

— Някакви жокери? — попита лейтенантът.

Матюс поклати отрицателно глава. Ламоя отговори:

— Не случайно. Преднамерено. Но имам сериозни проблеми със следното: дори и да се навърта около туристическите забележителности, как, по дяволите, е узнал в коя стая е отседнала тя?

— Освен ако не действа по друг начин — предположи Болд.

Те бяха обсъдили основните точки в тази теория още в сградата на Обществена безопасност. За да го чуе как ще прозвучи, изречено на глас, сержантът каза:

— Той ги набелязва оттук — или от което и да е друго място, — после изчаква да напуснат хотела и знаейки как изглеждат, ги проследява. Поради някаква причина поне в два от случаите ги отвлича.

Психоложката рече:

— Времето и мястото — това са доводите ти. Нищо по-сложно от това, което пък ни разкрива възможността — в зависимост от причината, поради която си е тръгнал — нашата госпожа Дънкин току-що да е била включена в списъка му.

Ламоя се обърна към Болд:

— Утре тя напуска града. Ще отиде с такси направо до летището. Той няма да може да я проследи.

— За нейно щастие. И за наше нещастие — отбеляза лейтенантът.

— Все още можем да го заловим — продължи сержантът. — Ще сложим някое хубаво маце от нашите да се съблича пред прозорците.

— Чудя се кой ли ще е доброволецът, който ще ръководи тази операция — вметна Матюс.

Ламоя направи гримаса.

Болд не изглеждаше доволен.

— Проблемът е, че не става въпрос за определен хотел, нито за определена постройка. Хебрингър и Рандолф са живели в Сиатъл. Но на десет пресечки една от друга. Не можеш да поставиш примамка във всяка къща и във всеки хотел в града.

Бяха обсъждали този вариант достатъчно пъти в стаята за съвещания. Седмици наред, дори месеци. Лейтенантът се чувстваше зле, защото върху него оказваха натиск пресата, шефовете му, семействата на изчезналите жени и дори собствената му съпруга.