Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Мелиса облече хавлия, обърна телевизора към банята и нагласи вратата й, на която имаше огледало в цял ръст, под такъв ъгъл, че да може да гледа от ваната „Преглед на пазара“. Увеличи звука. Топна пръст във водата. Божествена.

Тя захвърли хавлията, плъзна се в покритата с пяна вана и едва не изпищя от удоволствие, защото усещането беше дяволски приятно. Миг по-късно излезе от нея и пренебрегвайки хавлията, прекоси забързано всекидневната и извади една бира от минибара. После се завърна победоносно във ваната.

След двадесет минути, изпълнени с наслада, Мелиса Дънкин се избърса с хавлиена кърпа с размерите на пътническо одеяло, навлече отново хавлията и се запъти направо към леглото. Отметна завивките, съблече хавлията и легна по гръб върху чистите чаршафи, гола и сгорещена, а топлината от банята започна бавно да напуска зачервената й кожа. Тя изключи звука на телевизора и задряма, обзета от спокойствие, каквото не беше изпитвала от години. Ако не беше записаната в нейния Палм Пайлът 16 16 Марка електронен бележник. — Б.пр. вечеря, щеше да заспи и да спи чак до сутринта.

Мелиса никога не би си приписала женска интуиция. Тя оставаше това за чувствителните натури от Биркенсток, които посещаваха често големите супермаркети и си купуваха китайски подправки, чиито имена не можеха да произнесат. Мелиса Дънкин се смяташе за педантична, но делова и способна бизнес дама, грижовна майка и съвършена любовница. Когато й стана студено, тя придърпа чаршафа върху гърдите си, наслаждавайки се на унеса, в който бе изпаднала.

Точно тогава видя отражението на мъжа в огледалото на вратата на банята, което под сегашния си ъгъл отразяваше прозореца на спалнята. Прозорецът присветна в червено, после внезапно в зелено, когато се промени светлината на някакъв уличен светофар. Мъжът държеше нещо пред лицето си.

Бинокъл.

Насочен към нейния прозорец.

Към нея.

Гола само допреди секунди.

О, боже!

Мелиса се сви на кълбо и посегна към телефона, като придържаше чаршафа, който я криеше от непознатия. Напипа слушалката и като хвана кабела придърпа апарата към себе си през огромната възглавница. Изведнъж изпита смразяващ студ, кожата й настръхна, а зъбите й буквално затракаха. Говорителката от телевизионния екран я гледаше спокойно и съсредоточено. Тя усети страх и ужас, от които й прилоша.

Нямаше да позвъни на някой зле платен хотелски администратор. Не и Мелиса Дънкин. Тя натисна 9 за външна линия и набра 911.

Звънящият телефон трябваше да бъде вдигнат, но Джон Ламоя се поколеба. В отдел „Престъпления срещу личността“ телефонът беше своеобразен вид хазартна игра, лотария. Детективът, който вдигнеше слушалката, автоматично поемаше поднесения му случай, независимо от неговото естество: понякога убийство, за което си заслужаваше да отдели от времето си, но най-често домашно насилие. Побоища с бейзболни бухалки, наръгвания с ножове, огнестрелни рани от всевъзможен тип — това беше достатъчно, за да задържи мъж като Ламоя ерген. Достатъчно, за да остави някой друг да поеме този случай.

Сержантът разполагаше с добра новина и нямаше желание да я пожертва заради някакъв незначителен случай, който щеше да отнеме от времето му: един шофьор на камион беше прочел статията за Мери-Ан Уокър и се беше обадил да съобщи, че няколко минути преди полунощ е видял паркирана на моста кола. Мъжът не бе успял да разгледа добре шофьора, но Ламоя бе възложил на един детектив да продължи разследването по телефона (в момента свидетелят пътуваше по работа към Бойси 17 17 Административен център на щата Айдахо. — Б.пр. ), за да се опита да получи някакво сносно описание на събитията. Когато шофьорът на камиона се върнеше в града, те щяха да го разпитат отново.

Кабинетът на сержанта се отличаваше от тези на другите му колеги по рекламния календар на бански костюми на „Спортс Илюстрейтид“, закачената с кабарче крещящо розова заешка лапа, колекцията от класифицирани вестникарски реклами, до една предлагащи Чеви Камаро, и поставения в рамка комикс „Живот в ада“. В този кабинет прекарваше между осем и дванадесет часа на ден, понякога нощем или на празник. Няма значение, че дразнеше колегите си с тесните си сини дънки, каубойските ботуши от щраусова кожа и еленовото си сако. Само той и още един детектив от отдела носеха сержантски значки. Щом не искаше да отговори на някакво си маловажно обаждане, нямаше да го направи и толкова.